Да, Риш бе насекомо, не толкова отдавна докоснало паяжината на израелското разузнаване. Бяха го забелязали не в Париж, а в провинцията. Странно. Веднъж в Бретан, после на юг до испанската граница. Защо? Изведнъж му хрумна мисълта, че в цялата система за сигурност има слабо звено. Ала не знаеше нито какво, нито къде е. Полазиха го ледени тръпки.
Разполагаше с психологически профил на Риш, освен обичайните отпечатъци. Щеше да ги вземе. После щеше да се свърже с френската СВИКШ12. Хауснер се огледа. Другите все още разговаряха на групички. Той се изправи и каза:
— Ако повече никой няма нужда от мен, ще се върна към задълженията си.
Никой не отговори.
— Госпожо заместник-министър?
— Няма да ви задържаме — отвърна Мириам Бернщайн.
— Благодаря. Моля, използвайте заседателната ми зала колкото желаете. Извинете ме. — Хауснер закрачи към вратата, после спря и се обърна. — Шалом — искрено каза той.
4.
Пилотът на втория конкорд капитан Давид Бекер седеше край дългата маса в оперативния център до своя копилот Мойсей Хес. Срещу тях беше бордовият инженер Питър Кан, американски евреин, също като Бекер.
По стените висяха карти, схеми и бюлетини. Големият френски прозорец гледаше към самолетната рампа. Двата конкорда блестяха под силните слънчеви лъчи, отчасти скрити от рампата.
От другата страна на стъклената стена в оперативния център се намираше диспечерската служба с телетипите и климатичните карти.
В отсрещния край на масата бяха членовете на екипажа на първия конкорд. Пилотът Ашер Авидар бе буен сабра13, когото Бекер смяташе за прекалено млад и импулсивен, за да му поверят нещо друго, освен изтребители. До него седяха вторият му пилот Зеви Хирш и бордовият инженер Лео Шарет, които балансираха неуравновесеността му.
Авидар разговаряше с хората си и Бекер напрягаше слух, за да го чуе. Полетът беше изключително грижливо планиран и той се боеше от дръзките изпълнения на младежа. Щеше да го следва в дългото пътуване и при високата им скорост горивото щеше да е първостепенен фактор.
Докато слушаше Авидар, Бекер разглеждаше най-новите климатични карти.
Той беше невероятно висок мъж и когато в началото на корейската война постъпи на служба, поради тази причина му отказаха обучение за пилот изтребител в американските военновъздушни сили. В КЗО14 не успяха да го разубедят и Давид скоро започна да превозва войници с транспортни самолети C-54. Накрая отчасти задоволи желанието си да участва в сражения, като постъпи в стратегическото командване на ВВС. През 50-те години търпеливо чакаше своя шанс да бомбардира предвидения за него град в Русия, макар да знаеше, че няма да види последствията. Този град беше Минск или по-точно летището на северозапад от него. Бомбата щеше да унищожи и родното село на Теди Ласков, Заславъл, съвпадение, за което не подозираше нито един от двамата.
Постепенно с възрастта агресивните му склонности се поохладиха и с появата на междуконтиненталните балистични ракети той отново се върна при товарните самолети. После дойде Виетнам и му повериха B-52. Давид уби много хора, ала отдавна вече бе изгубил желанието си да сее смърт. През Шестдневната война участва като доброволец в операцията за подпомагане на Израел. Срокът на службата му изтече с последния му полет до Лод и по същото време се разведе след двайсет и пет годишен брак. Той остана в страната и се ожени за момичето от израелските военновъздушни сили, което винаги го бе затруднявало със списъците на самолетните товари.
Израелските ВВС нито имаха, нито се нуждаеха от нещо подобно на огромните бомбардировачи, които Бекер отлично познаваше, и в Хел Авир, военновъздушния корпус, разполагаха само с няколко бойни транспортни самолета C-130. Но той и без това не желаеше да се върне в армията. В крайна сметка стана пилот на товарни ДС-19 в „Ел Ал“.
В американските ВВС имаше хиляди часове полети с тежки реактивни самолети. Освен това можеше да пилотира американския бомбардировач FB-111 и беше един от малцината в Израел, които познаваха големите свръхзвукови самолети. Когато „Ел Ал“ купиха конкордите, Бекер замина за Тулуза на обучение. Сега му предстоеше най-важният полет в кариерата му и искаше да е сигурен, че всичко ще е наред.
Вратата се отвори и влязоха Талман и Ласков.
Като запасни офицери от Хел Авир, всички в стаята се изправиха. Генералите се усмихнаха и им дадоха знак да седнат.
— Добър ден — поздрави ги Талман. — Току-що идваме от съвещание по въпросите на сигурността и искам да ви съобщя, че положението изглежда спокойно. Но като допълнителна гаранция, няма да минем над Средиземно море до Мадрид, а към Апенините и оттам през „Орли“ за зареждане. Имаме разрешение да прелетим със свръхзвукова скорост над Италия и Франция. Погрижили сме се за всичко, включително за новите планове за полета и климатичните карти. Никой няма да слиза на летището в Париж. Процедурата е същата като в плана за Мадрид. — Той погледна към всеки един от присъстващите. — Господа… — Талман замълча за миг и потърси подходящи думи, като поглаждаше късите си мустаци. После само прибави: — Желая ви успех. Шалом. — Бригадният генерал се обърна и излезе.