Капитан Давид Бекер свърши проверката на втория конкорд и застана в сянката на коничния нос. Около самолета бе разположен пехотен взвод. От време на време войниците го поглеждаха. Към него се приближи Натан Брин, служител от охраната на „Ел Ал“.
— Как е, капитане?
— Всичко е наред.
— Ние сме доволни. А вие?
Бекер вдигна очи към самолета и кимна.
— Ще се видим горе. — Брин се отдалечи.
— Добре. — Давид продължи да гледа конкорда. Приличаше на някаква водна птица. Щъркел. Или навярно чайка. Колесниците му бяха високи заради острите ъгли, които трябваше да се използват при клиновидните криле. Ако колесниците бяха ниски, при излитане или кацане самолетът щеше да се влачи по задник. Господ беше създал водните птици с дълги крака поради същата причина. Техниците от „Бритиш еъркрафт корпорейшън“ и „Ероспасиал“ бяха стигнали до същото конструктивно заключение. Руснаците също, когато бяха създали свръхзвуковия си лайнер Ту-144. Блестящо. Бе чудесно да видиш, че Бог е прав.
И носът. Като клюн. По време на отлитане и кацане оставаше наведен надолу като на птица за по-добра видимост. По време на полет беше издигнат нагоре за по-добра аеродинамика. Англичаните, французите, руснаците и Господ — не непременно в този ред — независимо едни от други бяха открили еднакви решения на проблемите. Първите самолети бяха тромави конструкции, което се беше отразявало и на полета им. Птиците бяха гъвкави. Човекът бе постигнал същото с подвижни плоскости на опашките и крилете. После бяха дошли прибиращите се колесници. След това реактивните двигатели. А сега наклонените надолу носове.
Бекер плъзна поглед по тялото на самолета. Всъщност не беше голям. Дължината му бе петдесет и два метра, крилете бяха широки само двайсет и седем. Заедно с пътниците и горивото тежеше 181000 килограма, приблизително наполовина колкото Боинг 747.
В пилотската кабина можеше да се открие една от последните останки от старата английска система от мерки и теглилки. Всички пилоти в света учеха английските мерни единици наред с английския език. Това беше световен стандарт и не бе лесно да се разделят с него. Повечето уреди бяха дублирани по двете системи и в разговорите си пилотите с лекота преминаваха от едната на другата. До индикатора за скоростта в махове се намираше този във възли. Давид възприемаше това като сигурен признак за бързо променящия се свят. Представи си някой стар платноход, който смело се опитва да развие пет възела срещу вятъра.
Бекер започна последната си обиколка. Застана под лявото крило и повдигна глава. Не, този самолет не беше предназначен за двеста пътници туристическа класа. Бе построен да отвежда със свръхзвукова скорост седемдесет ВИП-персони на техните миротворчески мисии или петролни сделки. Елитна машина. Развиваше максимална скорост 2.2 маха — около 2300 км в час в зависимост от температурата на въздуха. Скоростта на куршум. И с тази скорост пилотирането представляваше въздушен танц, при който много от обичайните правила на полета внезапно се променяха.
Ако един от двигателите на нормален пътнически самолет излезеше от строя, никой нямаше особено да се разтревожи. При свръхзвукова скорост обаче пилотът лесно можеше да изгуби контрол. Машината щеше да започне да се премята във въздуха и да се разпадне.
При 2 маха температурата на корпуса можеше да достигне 127°С. Ако се покачеше над тази стойност, спойките нямаше незабавно да се отделят, но това щеше да отслаби конструкцията и да струва скъпо при някой следващ полет.
Трябваше да разсъждаваш светкавично. Ако пилотът искаше да се издигне на 19000 метра и да продължи на тази височина, трябваше да започне да се подготвя още от 17000 метра. Ако направеше корекцията прекалено бързо, пътниците щяха да се залепят за тавана.
После идваше проблемът, който тревожеше Бекер още от първия ден, в който беше достигнал 19000 м. Внезапната декомпресия — все едно, че те е улучила ракета или че на борда е избухнал слаб взрив. В обикновените пътнически самолети, които летяха на сравнително малка височина — около 9000 метра — декомпресията не представляваше сериозен проблем. Но за да може да диша на 19000 метра, човек имаше нужда не от въздушна маска, а от скафандър. Иначе разполагаше само с няколко секунди, за да се спусне на нормална височина. Бордовият компютър веднага реагираше и снижаваше самолета, но дотогава мозъкът щеше да е пострадал непоправимо.