— Приятно пътуване. Шалом.
— Нали точно това е причината за проклетото пътуване. Шалом. — Яков бързо се отдалечи по коридора.
Мати Ядин гледаше през вратата на автобуса, който щеше да отведе пътниците в първия конкорд. Забеляза Хауснер, който припряно крачеше по асфалта.
— Шефе!
Възрастният мъж се обърна.
Ядин се наведе навън.
— Ако не искаш да пътуваше… нали знаеш, можем да се разменим.
Хауснер поклати глава.
— Не. Всичко е наред. Полетът ще е кратък. Освен това промяната на плановете носи лош късмет. — Той се поколеба. Нещо продължаваше да го гризе, но не знаеше точно какво. Ненадейно го връхлетя лошо предчувствие. Виждаше същата нервност в очите на помощника си. — Спомняш ли си Ахмед Риш?
— Как бих могъл да го забравя?
— Наистина, как? Просто си помисли за него и се свържи с мен, ако ти хрумне нещо. Ще се видим в Ню Йорк.
Ядин принудено се усмихна.
— Шалом.
Хауснер стисна ръката му — нещо, което не беше правил никога.
Хаим Мазар стоеше в контролната кула на летище Лод и наблюдаваше с бинокъл приближаването на автобусите към конкордите. Погледът му бе привлечен от проблясък откъм покрива на жилищен блок в града и той насочи бинокъла си натам. Без да откъсва очи от мястото, шефът на Шин Бет взе радиостанцията си и бързо заговори:
— Хеликоптерен контрол, тук Кулата. Забелязах проблясък в трийсет и шести квадрант. Розов жилищен блок. На покрива. Пратете някого там.
След по-малко от минута над покрива се спусна хеликоптер „Хюи“. Още преди да е кацнал, от него изскочиха четирима от хората му, въоръжени с автомати „Узи“. Няколко секунди по-късно от радиостанцията се разнесе задъхан глас.
— Кула, тук „Хюи“ седемдесет и шест.
— Прието, седемдесет и шести. Действайте.
— Няма проблем, Кула. Млада жена с рефлекторни слънчеви очила. — Последва кратка пауза, след което седемдесет и шести весело прибави: — Пече се гола. Край.
Мазар избърса капките пот от челото си и отпи от чашата си с вода.
— Прието. Предполага се, че в момента се провежда учение по противовъздушна отбрана. Дайте й да облече нещо, арестувайте я и я задръжте в хеликоптера, докато можете да я предадете на полицията.
Отговори му продължително мълчание, после се чу:
— Прието, Кула;
— Кула, край. — Мазар се отпусна назад и се обърна към един от диспечерите. — Действаме малко грубо, но денят и без това е достатъчно напрегнат.
Сабах Хабани лежеше на хребета на хълма и гледаше през бинокъла си. Въпреки ясното време девет километра бяха голямо разстояние. Изглежда, че пътниците се качваха в конкордите. Моментът бе подходящ. Той вдигна ръка, ала трябваше да изчака, докато над тях прелети патрулен хеликоптер.
Тримата мъже бяха коленичили на няколко метра един от друг сред боровете зад него. Пред всеки от тях имаше малка дупка, от която стърчеше минохвъргачка. Щяха да изстрелят по две високоексплозивни и бели фосфорни мини. Дванайсетте заряда трябваше да покрият целия район между терминала и самолетите. Ако запалителното вещество пробиеше един от резервоарите — а нямаше причина да не стане така — всички на борда щяха да загинат.
Палестинците внимателно наблюдаваха Хабани. Той спусна ръка. Мъжете с треперещи длани пуснаха мините в дулата и чуха звука от плъзгането им по дългите тръби. После запушиха уши и отвориха уста, за да изравнят налягането от взрива.
Бригаден генерал Ицхак Талман стоеше в оперативния център на Цитаделата и следеше радарните и видеодисплеите, по които се излъчваше информацията от E-2D „Хоукай“. Дванайсетте изтребителя F-14 изчакваха над брега. На екраните на другите пултове се виждаха няколко частни самолета и корабите в морето. На компютърен монитор се изписваха съобщения, които принтерът разпечатваше. Талман усили звука на една от радиостанциите и чу Ласков да говори на хората си. Дотук добре. Той си наля чаша кафе и седна. Нямаше какво друго да прави, освен да чака.
Капитан Ефраим Диниц чу тъпото тупване на мините в тръбите. Това трябваше да е достатъчно за военния съд, ако по-късно се появяха съмнения в намеренията на арабите. Заедно с хората си той напусна укритието на дърветата и скалите и се затича напред.
— Арестувани сте! — извика капитанът на арабски. — Ръцете на тила!
Погледите на тримата палестинци запрескачаха между безмълвните минохвъргачки и приближаващите се израелски войници. После палестинците бавно се изправиха и вдигнаха ръце.