Движението по смрачаващите се улици постепенно оредяваше. Саламех пресече по-оживения док и се насочи към пустинния район на огромните бетонни укрития за подводници, построени от немците през Втората световна война. Бомбоубежищата се издигаха от черните води сиви, грозни и порутени. Товарните кранове се извисяваха над кея и отразяваха последните слънчеви лъчи.
Нури Саламех стигна до ръждивото стълбище, което се спускаше към укритията, и скри велосипеда си в близките храсти. После предпазливо заслиза по скърцащите стъпала.
Запъти се към едно от бомбоубежищата. Миришеше на дизелово гориво и морска вода. Нури спря и прочете избелелия олющен надпис на бетона. След обичайното „Achtung!“ и още няколко немски думи видя цифрата 8. Алжирецът бавно се приближи и влезе през ръждивата желязна врата.
Вътре тихо плискаше вода. Единствената светлина идваше от входа. Саламех опипом се насочи към дъното на бомбоубежището, като трепереше от влажния застоял въздух. На няколко пъти потисна кашлицата си.
Внезапно го заслепи лъч на фенерче и той покри очите си с длан.
— Риш? — прошепна Нури. — Риш?
Ахмед Риш изключи фенерчето и тихо заговори на арабски:
— Готово е, нали, Саламех? — Думите му прозвучаха по-скоро като заявление, отколкото като въпрос.
Електромонтьорът усети присъствието на още неколцина мъже.
— Да.
— Да — повтори Ахмед Риш. — Да. — Гласът му излъчваше злобно задоволство.
Нури си спомни за тъмните алжирски очи, които го бяха следили през целия ден.
— Проверките завършени ли са? Тази нощ ще затворят ли опашката? — Говореше като човек, който знае отговорите.
— Да.
— Постави ли приемника в най-високата точка, близо до стената?
— Точно на стената, Ахмед.
— Добре. А антената?
— Разпъната е.
— Ами връзката? Приемникът свързан ли е с акумулаторите на самолета?
Саламех многократно бе репетирал всичко това.
— Свързах приемника с навигационната лампа. Кабелната връзка не е подозрителна. Даже цветът на проводника е същият. Зелен. Никой няма да види приемника, но за всеки случай му залепих идентификационен номер. Няма да се заблуди единствено електроинженер. Никой друг няма да го забележи, а ако някой от поддръжката все пак го види, ще си помисли, че мястото му е там.
Риш като че ли кимна в мрака.
— Отлично. Отлично. — Той замълча за миг, ала Нури чуваше дишането му и усещаше влажния му дъх. — Добре ли свърза електрическия детонатор?
— Разбира се.
— Ами пластичния взрив?
Саламех изрецитира запомнените наизуст инструкции:
— Залепих го за резервоара. Мястото е леко заоблено и между резервоара и детонатора остават десетина сантиметра. — Той облиза студените си устни. Не съчувстваше на тези хора, нито на тяхната кауза и знаеше, че е извършил смъртен грях. Още отначало нямаше желание да се замесва. Но според Риш всеки арабин трябвало да участва в борбата. От Казабланка в Мароко през петте хиляди километра пустиня до Багдад всички били партизани, всички били братя. Повече от сто милиона. Нури Саламех не му вярваше, но родителите и сестрите му все още бяха в Алжир. — С гордост изпълних дълга си — за да запълни тишината, каза той, ала разбираше, че е безполезно. Внезапно осъзна, че съдбата му се е решила в момента, в който тези мъже са се обърнали към него.
Риш сякаш не го чу. Мислеше за друго.
— Пластичният експлозив. Смяташ ли, че се слива с резервоара? Дали не трябваше да го напръскаш с алуминиева боя? — разсеяно попита той.
— Повече никой няма да влезе там. Опашната част е изолирана от пътническото отделение с херметична преграда. Хидравличната и електрическата система се обслужват през малки сервизни панели. Единствено повреда на някой елемент може да наложи демонтиране на занитените плочки. Човешки очи никога повече няма да върнат тази страна на резервоара. — Чуваше нетърпеливото дишане на поне още трима души в сенките зад Риш. Краят на тунела тънеше в пълен мрак. От време на време в реката или залива прозвучаваше корабна сирена и приглушеното ехо се разнасяше в студеното бомбоубежище.
Ахмед прошепна нещо.
Нури зачака най-страшното. Защо трябваше да изберат такова тъмно място, когато спокойно можеха да се срещнат в някое удобно бистро или апартамент? В душата си знаеше отговора, ала отчаяно търсеше начин да избяга от предопределената си участ.
— Подадох молба да ме прехвърлят в Тулуза, както ми каза ти. Ще я одобрят. В тамошния завод ще върша същата работа — с надежда рече той.