Хауснер кимна.
— Добре. — И излезе от кабината.
9.
Прелетяха над края на Синайския полуостров и се насочиха към Червено море, после рязко завиха наляво и продължиха към Саудитска Арабия. Бекер беше любопитен къде отиват, но това му се струваше все по-маловажно.
С увисналия си нос самолетът приличаше на голяма измъчена водна птица, която иска да кацне в морето, ала, кой знае защо, не може.
— Наближаваме брега, Давид.
Равното крайбрежие бързо се плъзна под тях. Бекер облекчено въздъхна.
— Вече няма да е толкова трудно.
Хес погледна към него.
— Искаш ли аз да поема руля за малко?
Давид се зачуди дали копилотът му е способен да следва лиъра при тези обстоятелства и реши да го попита директно.
— Ще се справиш ли?
— Бих могъл да пилотирам и щайгата, в която получихме този конкорд.
Бекер се усмихна, предаде му управлението и затършува в джоба си за цигари. Чувстваше се сравнително добре. Бе съвсем нормално да изпусне нервите си над Синай. Каквото и да се случеше отсега нататък, поне го утешаваше мисълта, че този последен полет е бил най-добрият му.
Лиърът бързо набра скорост и достигна 800 километра в час. Хес с мъка успяваше да задържи конкорда на 150 метра над земята.
Напред Бекер видя неколцина бедуини на камили — гледаха нагоре към самолета. Самолетът хвърляше огромна сянка над тях. Животните се подплашиха и тромаво препуснаха. Давид дълбоко вдиша дима от цигарата си. Полетът над равнината изглеждаше абсолютно безопасен, ала той знаеше, че ако при тази скорост и височина носът съвсем слабо се наклони надолу, ще се разбият преди да имат възможност да коригират курса.
Питър Кан вдигна очи от уредите си.
— Остава гориво за час и петдесет минути, капитане.
В пилотската кабина влезе Добкин и постави ръка върху рамото на Бекер.
— Как е?
— Всичко е наред. Някакви идеи?
Генералът кимна.
— Проведохме малко съвещание.
— И?
— Ами… стигнахме до заключението, че терористите са много хитри. На първо място, не изнесоха дълга политическа реч, както обикновено правят тези типове, за да не разберем кои са, освен че навярно са палестинци. Хауснер съвсем случайно позна гласа на Риш. Всичко това изключително затруднява работата на нашето разузнаване по проблема.
— Лошо — отвърна Бекер.
— Адски лошо — потвърди Добкин. — После промениха начина си на действие и заглушиха радиостанциите ни. Това може само да означава, че отиваме на тайно място. Този път няма да кацнем на международно летище, на което са се събрали хиляди журналисти. Няма да има спасителна операция като в Ентебе, защото никой не знае къде сме. Ще ни държат в абсолютна изолация.
Бекер бе стигнал до подобни изводи. Предполагаше, че ще се приземят в пустинята. Надяваше се, че поне пистата ще е в добро състояние.
Генералът сякаш прочете мислите му.
— Можете ли да кацнете някъде там долу?
— Навсякъде, стига да не е тресавище. Няма проблем. Не се безпокойте за това.
— Ще се опитам.
Хауснер седна до Мириам Бернщайн. Двамата изпитваха едни и същи угризения и се опитваха да ги успокоят с разговор. Един от стюардите беше поел функциите на Яков Лайбер и даваше нареждания на другите да поднесат храна и напитки, независимо дали някой бе в настроение за това. Хауснер си поръча двоен скоч.
— Не мога да повярвам, че съм допуснал такава грешка.
Мириам Бернщайн отпи от чашата си.
— Щяха да открият друг начин да го направят.
— Какъвто и да е начинът, пак аз нося отговорността.
— Постоянно си мисля за Теди… за генерал Ласков. Той попадна в същия капан като всички нас. Убедена съм, че нямаше да реагира така, ако аз не бях…
— Не мога да повярвам, че тези копелета наистина успяха.
— Яков… Чух някой да казва, че онзи Риш те познавал. Заплашил те…
— Трябваше да го очистя, когато имах възможност.
— Каза ли ти по радиостанцията, че ще…
— Не вярвай на слухове. През следващите дни ни очакват много такива.
Тя постави длан върху ръката му.
— Спомняш ли си, когато ме попита… дали ще дойда във вилата ти…
Хауснер се засмя.