— Не говори неща, за които ще съжаляваш, щом се върнем в Тел Авив.
Мириам се усмихна.
— Никога не съм те разбирала. Винаги съм ти се възхищавала… но ти плашиш хората.
— Изчакай с изповедите на предсмъртния одър. Още не сме стигнали чак дотам.
— Добре.
Продължиха да приказват за други неща. Сервираха им вечерята, но на нито един от двамата не му бе до храна.
Абдел Маджит Джабари разговаряше с Ибрахим Али Ариф, другия арабски делегат.
— Това е ужасна трагедия.
— Чувствам се много неловко — с пълна уста отвърна Ариф. — Като Даниил в клетката с лъвовете.
Едрият мъж продължи да се тъпче.
— Не мисли само за собственото си неудобство, приятелю — отвърна Абдел. — То е нищо в сравнение с този кошмар. — Той запали цигара. — Мъчно ми е за евреите, които заложиха репутацията и кариерата си на добрата воля на арабите.
— Не вярвам в националната отговорност. Чувствам се неловко, това да, но не и виновен. Угризенията са еврейски специалитет. — Той погледна недокоснатия поднос на Джабари. — Имаш ли нещо против? — И го премести пред себе си.
Абдел отпи от арака си.
— Така или иначе, клетката на лъвовете е там — посочи той към лиъра. — Докато тези хора тук са наши сънародници. Трябва да можеш да ги гледаш в очите — без да се чувстваш неловко. Изобщо не се съмнявай, че ще споделим съдбата им.
Ариф се засмя.
— Това ще е страхотен късмет, приятелю. Даже някога да освободят евреите, ти отлично знаеш, че към нас ще се отнесат с особено внимание. Ние сме хора без родина, без народ, без рай. Обречени сме. Струва ми се, че бих могъл да хапна още нещо. Стюард!
Лиърът зави на север и конкордът го последва. Напуснаха Саудитска Арабия и навлязоха в Ирак. Слънцето висеше ниско на хоризонта и над земята пълзяха дълги лилави сенки. Бекер изпитваше все по-силна тревога.
— Колко гориво имаме?
— За половин час — отвърна Кан.
Едно от нещата, с които Близкият изток винаги очароваше Давид, беше отсъствието на истински здрач. Просто изведнъж се смрачаваше. Кацането на неравен терен през деня бе трудно, но нощем можеше да е катастрофално.
— Кое ще свърши първо, Питър?
Бордовият инженер разбра какво иска да каже. Вече беше разтворил справочника.
— В този район слънцето залязва в шест и шестнайсет. Пет минути по-късно се спуска пълен мрак. Сега е шест и една. Остават ни двайсет минути светлина и гориво за двайсет и пет. Приблизително.
Бекер вече виждаше луната над помръкващия хоризонт. Бяха изгрели няколко звезди. На север сияеше полярната звезда. Сенките на земята ставах все по-дълги и преливаха от лилави в черни. Пустинята бе невероятно красива.
— Гледайте — каза Хес.
Давид отново вдигна очи към предното стъкло. Теренът в далечината се снишаваше към тучни зелени морави. Сред горички от палми лъкатушеше река. По-нататък се виждаше още една. Тигър и Ефрат. Отвъд Тигър се издигаха високите ирански планини. Индикаторът показваше, че теренът се е снижил от 180 метра почти до морското равнище. В момента летяха на 300 метра и лиърът не правеше опити да се сниши.
— Това трябва да е краят на пътя — отбеляза Хес.
Бекер плъзна поглед по земята под тях. Месопотамия. Плодородният полумесец. Люлката на цивилизацията. След суровата кафява пустиня тази гледка го изпълваше с облекчение. Зачуди се дали ще продължат на север към Багдад. Несъзнателно потърси димната следа от ракетата на Ласков. После изгаси цигарата си и се обърна към копилота си.
— Оттук ще поема аз.
Лиърът описа широк кръг и Бекер го последва. Започнаха да губят височина и той разбра, че няма да стигнат до Багдад.
Хес включи сигнала за предпазните колани и взе микрофона на интеркома.
— Започваме подготовка за кацане. Моля, останете по местата си и не пушете.
— Забрави да им благодариш, че са предпочели услугите на „Ел Ал“ — обади се Давид.
— Не е смешно — отвърна Кан.
— Гориво? — попита Бекер.
— Технически резервоарите са празни — каза бордовият инженер.
— А иначе? — Освен компютри и електроника, пилотите имаха още нещо, което наричаха с много имена.
Кан се поколеба.
— Може би около две хиляди килограма.
Бекер кимна. При нормални условия това означаваше по-малко от пет минути полет. Ако започнеше скоро, дотогава можеше спокойно да се приземи. Щеше да има само една възможност. Той зачака да чуе ужасната тишина, която щеше да се възцари след изгасването на двигателите.