Хауснер лежеше по гръб и се мъчеше да възстанови дишането си. Опипа земята от двете си страни и откри, че теренът е равен. Беше успял. Чу гласа на Добкин, който спокойно разполагаше хората, въоръжени с новите калашници. Откъм склона затракаха автомати и от тяхната позиция им отвърнаха. Арабите веднага престанаха да стрелят. После ехото на гърмежите утихна и над хълма се спусна зловеща тишина.
Добкин се наведе над него.
— Адски глупаво от твоя страна, Яков. Но сега поне за известно време няма да се опитат да ни нападнат.
— Каплан?
Генералът приклекна.
— Ранен е. Но не тежко. В задника.
Хауснер седна на земята.
— Къде е?
Добкин го побутна да легне пак.
— Първо си поеми дъх. Сега не е моментът да получиш инфаркт.
Едрият мъж скриваше цялото небе над Яков.
— Добре. — Чувстваше се глупаво да лежи така. — Успяхме ли да улучим някого? Взехме ли нови оръжия?
— Очистихме неколцина, но те не повториха грешката си. Взеха ранените и всички автомати. Все пак след тях останаха трупове.
— А моят пленник?
— Жив е.
— Говори ли?
— Ще проговори.
Хауснер кимна.
— Ще ида да проверя хората си.
Добкин го погледна.
— Добре. Внимателно.
Яков бавно се надигна и се озърна.
— Ранен ли е някой друг?
— Мойсей Хес е мъртъв.
Хауснер си спомни разбитото предно стъкло.
— Други?
— Неколцина са с леки контузии от кацането. Бекер и Хес направиха невъзможното.
— Да. — Той пристъпи към Брин, който продължаваше да наблюдава през оптичния мерник. Позицията му бе ключова за отбраната на източния склон — възвишение, заобиколено с нисък хребет. Приличаше на тераса и представляваше съвършен снайперистки пост. Яков се взря в мрака, после отново се обърна към Добкин.
— Къде сме?
— Във Вавилон.
— Питам сериозно.
— Наистина сме във Вавилон.
Хауснер замълча за миг.
— Искаш да кажеш като в „Падна, падна Вавилон“20, така ли? Или като в „При реките вавилонски“?
— Точно там.
Яков почти изгуби ориентация. Само допреди няколко часа пътуваше с луксозен модерен самолет за Ню Йорк. Сега пълзеше в праха на Вавилон. Добкин спокойно можеше да му каже, че са на Марс.
— Вавилон — повтори той. Едно от най-известните имена в световната история и география. Всъщност нещо повече от име. Нещо повече от място. Като Хирошима и Нормандия. Като Камелот21 И Шангри Ла22. Аушвиц и Масада23. Иерусалим и Армагедон. — Защо?
Генералът сви рамене.
— Кой знае? Някаква шега на Риш, предполагам. Вавилонският плен и така нататък.
— Странно чувство за хумор.
— Е, може да не е шега, а някакво историческо…
— Разбирам. — Хауснер се обърна към Брин. — Чу ли, Натан? Ти си вавилонски пленник. Какво ще кажеш?
Младежът запали цигара, като криеше огънчето в шепа.
— Пленник, по дяволите! По изгрев лично ще сляза долу при ония копелета и ще им дам ултиматум да се предадат.
Яков се засмя и го потупа по гърба.
— Виждаш ли, генерале? Моите хора са готови да очистят ония копелета.
Добкин не се отнасяше с голямо уважение към военизирани организации като полицията или силите за сигурност и само изсумтя.
— Каква е тактическата ни позиция? — попита Хауснер.
— Още е рано да се каже. Докато ти се правеше на герой, аз проучих района на хълма.
— И?
— Ами, намираме се на седемдесетина метра над морското равнище. Предполагам, че не е естествено образувание, а могила, някаква сграда, покрита с пръст. Виж колко е равен върхът, като плато… като Масада. — Аналогията бе неизбежна. — Мисля, че някога това е била цитаделата на северната градска стена. Ако я разкопаем, ще открием стени и кули. Онова малко възвишение ей там навярно е върхът на кула. А онази издаденост, до която стои Брин, е кулата, която се е издавала от стената.
Хауснер го изгледа.
— Значи познаваш това място. Откъде?
22
Тибетската земя на вечната младост в романа „Изгубеният хоризонт“ на Дж. Хилтън. — Б.пр.
23
Древна крепост на югозападния бряг на Мъртво море, национален символ на Израел. По време на римската обсада през 73 г.сл.Хр. по заповед на водача си десетима от защитниците убили другите и след това сложили край на собствения си живот. — Б.пр.