— От карти и макети. Никога не съм мислил, че ще го видя. Това е неизпълнима за всеки еврейски археолог мечта. — Той се усмихна.
Яков се взря в него в мрака.
— Наистина се радвам за теб, генерале. Няма да забравя да поздравя „Ел Ал“, че се е възползвала от неочакваната ситуация и е уредила тази екскурзия. Навярно бихме могли да я включим в списъка на постоянните си атракции. С катастрофата и всичко останало.
— Успокой се, Яков.
Хауснер остави мълчанието да се проточи, после тежко въздъхна.
— Добре. Можем ли да организираме отбраната си тук?
Добкин прокара ръка през косата си.
— Хм… да, струва ми се. — Той замълча за миг. — Могилата е овална, приблизително с очертанията и големината на хиподрум. Намира се точно на брега на Ефрат. По това време на годината реката е пълноводна и водата достига до западния склон на могилата. Арабите са завардили склона откъм брега. Онзи американец, Маклуър, изстреля няколко куршума по тях. Има някакъв голям каубойски патлак. С него е полковник Ричардсън.
— Само те ли са там?
— Разположих няколко часови по хребета, но единствено Маклуър е въоръжен. Склонът е съвсем гол и много стръмен. Преди около две хиляди и петстотин години това е била речната стена на цитаделата, предполагам. Във военното инженерство го наричаме „гласис“24. След като им показахме, че наблюдаваме тази страна и можем да ги обстрелваме, едва ли трябва да очакваме сериозна атака оттам.
Хауснер запали цигара.
— Ами откъм отсамната страна на хълма?
— Точно това е проблемът. Разстоянието от север на юг е около половин километър. Склонът плавно се спуска към пътя и равнината. Както сам забеляза, на места има ерозирали дерета и земни образувания. Други участъци са голи и мисля, че няма да се осмелят да нападнат оттам. Разположих трима от твоите хора с калашниците така, че да покрият най-вероятните пътища за атака. С узито е друг младеж, Йошуа Рубин, а Брин е тук с M-14. Хората ти дадоха пистолетите си на онези от пътниците, които им посочих, за да попълнят зоната на отбрана. По-надолу по склона ще пратя наблюдателен пост. — Той дълбоко си пое дъх. — И все пак отбраната ни е слаба. Ако не бяха калашниците, щях да препоръчам да започнем преговори и да се предадем.
Яков силно дръпна от цигарата на Брин, върна му я и погледна към Добкин.
— Смяташ ли, че пак ще ни атакуват през нощта?
— Така би постъпил всеки разумен командир. Колкото повече чакат, толкова по-организирана става отбраната. Преди половин час нямахме почти никакви шансове. Сега навярно ще успеем да издържим до разсъмване.
— Те няма да ни нападнат през деня, нали?
— Няма.
— Бекер излъчи ли сигнал за помощ?
— Опитва се да включи радиостанцията на батерии. Хайде да се върнем при конкорда. Външният министър свиква съвещание и иска да участваш.
— Даже тук? — кисело отбеляза Хауснер.
Брин продължаваше да наблюдава през мерника. На всеки няколко минути го изключваше, за да пести батериите и да даде почивка на очите си. Яков го потупа по рамото.
— По-късно ще пратя някой да те смени.
— Ще трябва да е много силен, за да ми вземе пушката.
Хауснер се усмихна.
— Както искаш. — И последва Добкин.
11.
Конкордът стоеше в средата на плоската могила. В северния и южния край на овала й се издигаха руините от речните стени, които сега образуваха изкачващи се нагоре рампи. Южната бе помогнала на самолета да се плъзне до върха. Хауснер и Добкин пресякоха изораната от носа бразда и се запътиха към конкорда. Яков едва успяваше да върви в крак с едрия мъж.
— Кой ще командва?
Добкин не отговори.
— Хайде да решим този проблем, генерале. Командната верига. Ясно ти е. Може да има само един командир.
Добкин забави крачка.
— Външният министър има най-висок ранг, разбира се.
— Кой е следващият?
— Исак Бург.
— А след него?
Генералът ядосано изсумтя.
— Ами, някой политик.
— Кой?
— Бернщайн. Тя е в правителството.
— Известно ми е. Но това не я прави компетентна при тези условия.
Добкин сви рамене.
— Не ме замесвай в това. Аз съм обикновен войник.
— Кое идва после?
— Ти или аз, навярно.
— Аз имам шестима мъже, всичките въоръжени. Верни са ми. Те са единствената действена бойна сила на хълма.