Теди отдръпна ръката си и въпреки волята си попита:
— С кого?
— С един арабин. Да не ревнуваш?
— Не. Просто взимам мерки за сигурност.
Мириам се засмя.
— Абдел Маджит Джабари. Би могъл да ми е баща. Познаваш ли го?
Ласков кимна. Джабари беше един от двамата израелско-арабски членове на Кнесета, които щяха да участват в мирните преговори.
— Къде?
— В „Мишел“, в Лод. Закъснявам. Може ли да се облека, генерале? — Тя се усмихна.
Само устните й се усмихваха, забеляза Теди. Тъмните й очи не изразяваха абсолютно нищо. Пълните й, сочни устни бяха изключително опитни в разкриването на всички човешки чувства, но очите й само гледаха. Те не бяха прозорец към душата й. „Не иска никой да знае за нещата, които е видяла с тях“ — помисли си Ласков.
Той се пресегна и погали дългата й гъста черна коса. Мириам беше невероятно красива, в това нямаше съмнение, ала тези очи… Теди видя, че ъгълчетата на устните й се повдигат нагоре.
— Никога ли не се усмихваш?
Тя разбра какво я пита, притисна лице към възглавницата и промълви:
— Навярно… когато се върна от Ню Йорк. Навярно тогава.
Ласков престана да я гали по косата. Ако мирните преговори постигнеха успех, това ли искаше да каже? Или ако получеше добра новина за съпруга си Йосеф, офицер от военновъздушните сили, изчезнал при полет над Сирия преди три години? Йосеф бе негов подчинен. Генералът беше убеден, че е мъртъв, имаше интуиция за такива неща. Реши да я попита. Трябваше да изяснят отношенията си преди заминаването й за Ню Иорк. Можеха да минат месеци преди отново да я види.
— Мириам…
Някой силно почука на вратата. Ласков спусна крака от леглото и се изправи. Бе едър, снажен мъж, по-скоро със славянски, отколкото със семитски черти, с гъсти вежди, тежко надвиснали над очите му.
— Теди, вземи си пистолета.
Ласков се засмя.
— Палестинските терористи не чукат.
— Е, поне обуй нещо. Може да търсят мен, нали разбираш, официално.
Той навлече тъмнозелен памучен панталон, запъти се към вратата, после реши, че е излишно да проявява глупава смелост, взе автоматичния колт от нощното шкафче и го пъхна в пояса си.
— Предпочитам да не казваш на хората си къде ще прекараш нощта.
Отново се почука, този път още по-настойчиво. Теди мина бос по ориенталския килим в дневната и застана отстрани на вратата.
— Кой е? — После погледна назад и забеляза, че не е затворил вратата на спалнята. Мириам продължаваше да лежи гола на леглото.
Абдел Маджит Джабари стоеше пред „Мишел“. Собственост на арабски християнин, кафенето се намираше на ъгъла край черквата „Св. Георги“. Джабари си погледна часовника. Вече трябваше да е отворено, ала вътре нямаше жива душа. Той се сви в сенките.
Джабари беше тъмнокож мъж с крив нос, класически тип от Арабския полуостров. Носеше тъмен делови костюм, който не му стоеше добре, и традиционната кърпа на черни и бели квадрати, кефия, закрепена на главата му с черен шнур.
През последните трийсет години рядко излизаше сам по тъмно. Още откакто бе решил да сключи свой личен мир с евреите в новосъздадената държава Израел. От този ден името му присъстваше в палестинския списък със смъртни присъди. Изборът му в израелския Кнесет преди две години го беше поставил в началото на този списък. Веднъж за малко да успеят. Част от лявата му длан липсваше в резултат от писмо-бомба.
По улицата мина моторизиран израелски патрул и подозрително го изгледа, но не спря. Джабари отново сведе очи към часовника си. Бе подранил. Не можеше да се сети за друг човек, мъж или жена, който да му определи среща на такова пусто място. Обичаше Мириам Бернщайн, но смяташе, че любовта му е чисто платонична. Макар и необичайна, тази западняшка идея му вдъхваше спокойствие. Мириам запълваше негова душевна потребност, появила се, когато през 1948-а жена му, децата му и всичките му кръвни роднини бяха избягали на Западния бряг. Когато през 1967 година Израел завладя тази територия, той дни наред не можеше да мисли за нищо друго, освен за събирането им. Беше вървял по следите на израелската армия. В бежанския лагер откри, че сестра му е умряла и че всички останали са заминали за Йордания. Синовете му се присъединили към палестинската партизанска армия. В израелски лазарет лежеше ранена само една от братовчедките му. Джабари се бе удивил от омразата, която изпълваше тези хора, негови сънародници — братовчедка му умря, но отказа да приеме медицинска помощ от евреи.