— Василе! — Елена излезе на верандата. — Почуках…
— Хвана ме виното.
Елена мушна ръката си под неговата.
— Зная за сина ти. Искам да знаеш, че зная всичко!
— Илиев ми каза.
— Къде е нашият прозорец?
— Точно под верандата.
— Обичаш ли тази вила?
— Не знам. Отскоро живея тук.
— Лилда… твоята жена, пише ли?
— Не.
— Студено е. — Елена влезе в ателието, Каров я последва, затвори вратата, дръпна завесите.
— Отивам да спя! — каза Елена. — Лека нощ! Благодаря!
— Никога не ми благодари!
— Утре ще направя кафе и ще те събудя. Искаш ли?
— Ще съм станал вече.
— Ще почукам.
— Добре.
— Лека нощ, Василе!
— Лека нощ.
Когато стъпките й заглъхнаха, Каров се съблече и легна. Топлината на леглото го погълна. Събудиха го гласове, седна в леглото. Беше девет часа на другия ден. Единият глас беше на Елена, но трябваше повече от минута, за да разпознае острия тенор на Ангел Илиев.
7
— Павлов е дошъл да живее в София — каза Елена една сутрин. — По-страшна вест от тази не мога да си представя!
— Кой е Павлов?
— Бившият ми мъж, бащата на Валентин.
Елена отиде на репетиция, Каров остана сам с момчето. Когато направиха закуска и седнаха да пият мляко, дойдоха телефонните техници. Въртя се около тях повече от два часа. Завари Валентин да рисува. Каров седна зад статива. Работеха мълчаливо до един и половина. Елена не се върна.
— Не си ли гладен? — попита Васил.
— Гладен съм.
— Искаш ли да си направим обяд?
— Знаеш ли да готвиш? — попита Валентин.
— Някои манджи да. Какво ти се яде?
— Кебапчета.
— Кебапчета не мога, но знам едно място, където правят страшни кебапчета.
— А пари?
— Какво пари?
— Аз нямам пари. — Валентин беше сериозно дете, рядко се смееше, никога не досаждаше, не капризничеше, за шест месеца съжителство Каров не го беше чул нито да повиши глас, нито да поиска нещо.
— Не се безпокой! Иди си смени ризата, излизаме.
Валентин се изми, облече единствената си бяла ризка, дори беше опитал да вчеше много гъстата си, излишно дълга коса. Докато Каров проверяваше маслото на колата, той се навърташе наоколо.
— Василе!
— Кажи.
— На Витоша ли ще идем?
— Не искаш ли?
— Защо не вземем мама? И тя обича кебапчета.
Завариха Елена в Клуба на театъра. Изглеждаше пила, но се владееше. Масата беше пълна с артисти, но направиха място и за тях.
— Отиваме да ядем кебапчета — каза Каров.
— Идвам! — Елена плати сметката си. „Две големи!“ — помисли Каров, загледан в лицето на малкия. Валентин изглеждаше непроницаем, трудно се различаваха чувства по лицето на този малък мъж.
Наближаваше три часа. Заваля проливен дъжд. Никъде не сервираха вече, във всеки случай в града беше късно за кебапчета. Заведе ги в „Кошарите“. Беше претъпкано, едва намериха места. Две момчета караха велосипеди понита и Валентин се заигра с тях. Елена поиска нова водка. Отиде до тоалетната със сутиен в чантата.
— Не мога да дишам! — каза тя. — Камъни валят върху главата ми! Павлов иска да се срещне с Валентин, свалиха ме от роля… имам едно предложение в киното, но…
— Но? — попита Каров.
— Искат да ме съблекат гола!
— Това отдавна не прави впечатление.
— Съветваш ме да приема?
— Поискай съвет от професионалистите. Илиев на какво мнение е?
— Илиев няма мнение. Жена му е научила всичко, очаквам страшен скандал. Заплашила е да дойде в Бояна.
— Това не бива да стане. Трябва да пазиш Валентин от сцени.
— Какво да направя?
— Не знам. — Каров гледаше играта на децата. Мисълта му тръгна в друга посока. — Имаш ли нещо против да му купя едно пони? Виж колко добре кара!
— Остави това сега! Кажи какво да правим с госпожа Илиева?
— Няма да допусна Валентин да стане свидетел на истерични сцени! — каза Каров.
— Донесоха ли кебапчетата? — извика момчето.
— Не още! — извика Каров по същия начин, без да се съобразява с посетителите. — Аз ще те викна!
— А аз? — попита Елена.
— Какво ти?
— Как да се оправя с мадам Илиева?
Каров не очакваше такъв въпрос.
— Защо питаш мен?