— Би могъл да ме защитиш, ако си мой приятел.
— Как?
— Не се ли сещаш?
— Не.
Елена отпи едра глътка и подпря войнствено лактите си на масата.
— Веднъж можеш да направиш нещо и за мен, нали? За майката на твоя Валентин. Дори неискрено!
— И какво да направя? Престани със загадките!
— Можеш да кажеш на Илиева, че живееш с мене и че нейните подозрения те обиждат!
— Да! — кимна Каров. — Ще го направя, разбира се!
Донесоха обяда. Възбуден, с пламнало лице, Валентин дотича на масата и се зае с кебапчетата, но му направи впечатление, че Елена не яде.
— Не си ли гладна?
— Мълчи и яж! — кресна Елена. — Много си малък да ми държиш сметка!
Валентин дояде мълчаливо обяда. Възбудена от алкохола Елена едва въздържаше нервите си.
— Върви да играеш!
Останаха сами. Дъждът спря, децата напуснаха навеса и излязоха в двора.
— Трябва да се върна в театъра.
— Най-добре е да поспиш — каза Каров.
— Мислиш, че съм пияна?
— Пила си.
— Нищо ми няма! Изнервена съм, не ми върви, отвсякъде се сипят удари, това е всичко. Кога ще говориш с Илиева?
— Когато искаш.
— Сега!
Каров едва потисна яда си. Тази жена започваше да го командва.
— По телефона ли?
— Да! — Елена отвори чантата си. — Ето номера! Кажи й, че до ушите ти е стигнал този слух, който те измъчва… — Елена се изсмя дрезгаво. — И те обижда! Не забравяй да кажеш, че те обижда!
Когато разбра кой е на телефона и по какъв повод се обажда Илиева побесня. Нарече го мухльо, посъветва го да изпъди „тази разюздана курва с очи на Богородица“, Каров се опита да я прекъсне, но бързо разбра, че докато не я остави да грохне от злоба, няма да вземе думата. Илиева се измори и заговори за него. Мъж като Каров, известен художник. Човек със средства и възможности, не бива да се свързва с първата мръсница, която попадне в леглото му, „Тя ви слага рога, Каров! Тя ще бъде вашата гибел!“ Тогава дойде неговият ред.
— Грешите! — каза Каров. — Аз съм близък с вашия мъж, знам отношенията им. Те са само колегиални, уверявам ви! Елена има дете, което аз ще осиновя!
— Вие сте луд!
— Не, не съм! И Елена и детето заслужават по-добра съдба, вие сте жестока с нея! Сигурен съм, че един ден ще се срамувате от днешната си ярост.
Илиева мълча дълго.
— Каров! — каза тя в края на краищата. — Искам да ми се закълнете, че вярвате в това, което чух от вас!
— Имате честната ми дума! — излъга с пълното съзнание, че е лъжец, и с нарастващ гняв към Елена.
Върнаха се във вилата. Елена видя телефона, заповяда на Валентин да ляга и се зае с оповестяването му. Каров я чуваше да говори с гърления си алт ту с Велико Търново, ту с приятели и приятелки от София.
Качи се в колата и отново слезе в града. От „Кореком“ купи пони, но когато тръгна да обикаля щандовете, купи и други вещи. Джинси и яке на малкия, червен английски пуловер. Сети се, че ще бъде грозно, ако не вземе нищо и за Елена. Избра някакъв парфюм, марката не му говореше нищо.
Елена спеше, но Валентин го чакаше в ателието. Кръвта изтече от главата му и лицето му изрази ужас. Каров го взе за ръка и слязоха на двора. Валентин мълчеше, обви сръчно ръкохватките. Кракът му пресира педала и русата му коса се вейна в градината. Направи пълен кръг по протежение на оградата и спря до него.
— Когато порасна, ще ти направя голям подарък! — каза Валентин. — Още не знам какъв, ще помисля. Колелото може ли да влиза в колата?
— Може! Защо?
— Няма с кого да карам. Децата са долу в София.
— Ще взимаме Елена на обяд. Обърнал ли си внимание колко деца има пред Народния театър? — кимна Каров.
— Това би било чудесно! — каза Валентин с присъщия си старчески маниер.
Каров се качи в ателието. Имаше поща, покани за изложби, визитни картички, но сред каталози и дипляни намери едно отворено писмо от Швейцария с български превод, прикачен с телбод. Кантон Берн го канеше да покаже новата си изложба в галерията на Хелвеция — плац. След превода Иван Манев беше написал на ръка: „Приеми! Ще те командировам с преводач!“ Като евентуална дата за излагане беше посочен петнадесети септември. „Шест месеца! — помисли Каров. — Има време!“
Елена се събуди с главоболие и зла като кучка. От прозореца наруга Валентин, че я е събудил с противния си велосипед, след това извика: „Къде е Васил?“
— Работи в ателието! — отговори малкият.
Елена се качи боса, в късия си пеньоар, който едва криеше подробностите на тялото й. Тежкият й бюст свободно плуваше в деколтето. Косата й хвърчеше на всички страни, гримът, размазан в съня, създаваше илюзията за дълго плакане.
— Напих се! — Елена седна срещу него. — Все пак купи колелото!