— Кой ти каза това?
— Илиев. Когато документите за жителство стигнали до СГНС, кметът попитал: „Това ли беше приятелката на Каров?“ — и резорирал: — „Да й се оформи жителството!“
— Не може да бъде! Що за клюкарница е този град? Какво казва Илиев, мога да си представя как се дразни!
— Надценяваш ролята на Илиев, за втори път ти го казвам.
— Всъщност той е твоят…
— Любовник! Кажи го смело! Илиев ме покани в София, аз лягах с него, това е всичко. След този скандал с жена му не искам да имам нищо общо с него, нито с който и да било друг, освен…
— Освен? — попит Каров, сигурен в отговора й.
— Освен с теб! — Елена отново наруши мълчанието. — Ивайло Денев ми е разказвал с часове. Знам всичко. И за прякорите на жените, разни там „Санитарни милиции“, „Оптически измами“, „Райски газ“ и други знаех… Знам и за Лилда, и за Асен, и за по-новите ти връзки.
— Ивайло е нередовен мъж.
— Знаеш, че е бил влюбен в теб, нали?
— Винаги съм мислил, че предпочита Асен.
— Предупреди ме да внимавам по адрес на Асен Москов. „Ако някога е съществувало приятелство, то беше между тях!“ Това са негови думи. Другото, което запомних, беше: „Васил е много сексуален мъж!“ Започвам да мисля, че се атрофираш или…
— Или?
— Или преживяваш някакъв шок. Аз съм тук седми месец, за това време ти не си довел нито една жена. Това е подозрително, съгласи се?
— Ако довлека някоя курва, Валентин би се чувствал… не знам. Омърсен! Тази дума идва в главата ми.
— Къщата е твоя, не на Валентин.
— Какво от това? — отново повиши тон. — Той трябва да расте на здрав въздух.
— Не можеш да живееш подчинен на едно дете! Аз, дето съм го раждала, не чувствам такова задължение!
— Точно затова момчето живее като в сън. Чакам един ден да влезе тук и да каже: „Искам!“ Седели сме сами с часове, огладнява като вълк, но докато аз не се сетя да му дам нещо, дума не обелва! Такава деликатност в толкова малко момче говори за страх!
— Прав си! — Елена мина през всичките фази на настроението си. Каров усети, че думите му я жегнаха, видя кръв да залива лицето й, видя я и да се овладява. — Майка ми е противен човек!
Пиха. Елена загаси централното осветление, включи аплика над леглото му, но светлината й се видя силна и зави лампата с кадастрон.
— Това дете е страдало много. Като малко гледаше побоища, скандали, пиянства. След развода остана при майка ми. По свой адрес не е чуло нищо друго, освен „синът на онзи негодник“. Какво мога да направя? Валентин трябва да свиква с грубостта на живота, затова се дразня, като го глезиш!
— Не го глезя!
— Глезиш го! Щеш не щеш, внушаваш му, че животът е сигурност, хубава къща, колело, джинси. Това е временно! Сън! Утре, когато остане на улицата, как ще му обясня, че всичко това трябва да се забрави?
— Колко пъти ще ти казвам, че нямам намерение да ви гоня!
— Докога? Утре ще се появи някоя госпожичка, мислиш, че ще ни търпи ли? Дори да ти обещае, в деня, когато стъпи тук, и с Валентиновото спокойствие е свършено. Кълна ти се! Така ще стане, освен…
— Довършвай изреченията, моля те!
— Освен ако не го осиновиш! — изкрещя Елена.
Каров стана. „Мислил ли съм по този въпрос!“ Излезе на терасата, но усети, че Елена се готви да побегне и се върна в ателието.
— Чакай! — хвана я за ръка, върна я в стола. — Това не е толкова просто! Валентин има жив баща, който се готви да прояви интерес към него. Как ще реагира, ако му предложа да ми отстъпи бащинските права? Мислила ли си? Лично аз бих хвърлил през прозореца всеки, който би дръзнал да посегне на сина ми!
— Ти да!
— Искаш да кажеш, че Павлов не? Сигурна ли си?
— Сигурна съм, че няма никакво отношение към Валентин… Кой знае, всичко може да се очаква от него.
— Срещаш се с него и му казваш, че някой си Каров иска да осинови Валентин. Глупаво е! Кой съм аз! Абсолютно чужд човек. Трябва да съм поне твой съпруг, за да имам претенции за осиновяване.
— Това е вярно!
— Да речем, че се оженим. Няма да е единствения фиктивен брак, знам и други. А Валентин?
— Аз няма да се омъжа фиктивно!
— А как?
— Бих станала твоя жена само при положение, че ме искаш като жена… Аз бих могла…
— Глупости! Не можеш да искаш от мене да се вживея в такъв брак!
— Тогава няма смисъл да говорим! — каза Елена.
— Защо да няма? Ако Валентин може да живее с мен като с баща, аз ще си скъсам жилите, но между нас ще се развие обич.
— А между нас? Или ме смяташ за статистка? Свикнала съм, но в тази пиеса или ще играя главната роля, или спектакълът няма да се състои.