— Аз ти предлагам брак, не виждам причини да се обиждаш.
— Моят мъж живее при мене, в моето легло. Мога да понеса бой от един мъж, но не и безразличие.
Каров изля чашата в гърлото си. Мълчаха. Опитваше се да погледне на Елена с други очи, с очите на мъж. Харесваше ли тази жена. От къде да знаеше, дявол да го вземе! Загледан натрапчивия, нагъл диск на луната, той си даваше сметка, че не помни цвета на очите й. Никога не беше мислил за нея като за жена. Сега си даваше сметка, че подсъзнанието му е отчитало такава възможност, някъде в него беше складирана увереност във възможна лека победа. Победа! Глупости! Желанието му да не загуби това момче щеше да го превърне в жертва на дребни сметки. Като негова любовница, без да е такава, Елена беше запазила мястото си в театъра, беше получила жителство, уважението, куртоазно, но все пак уважение на колегите му, на онази артистична прослойка, в която искаше да проникне и която допускаше в средата си само елита на съсловието и клюкарстващи съпруги.
— Измъчвам ли те? — попита Елена.
— Опитвам се да си представя как ще живеем.
— Красиво!
— Вярваш ли?
— Искам да вярвам!
— Прекъсни връзката си с Илиев!
— Отдавна съм я прекъснала!
— Ти като че ли знаеше, че един ден ще стигнем дотук…
— Да! — Каза Елена.
— Аз също!
— Загубихме седем месеца.
— Загубихме! — кимна Каров.
8
През юни почина Иван Раев. Каров научи за смъртта му от сутрешните радио новини. Погребението му стана повод за първия скандал с Елена.
— Ще ходиш на гробищата? Ще погребваш бащата на бившата си жена?
Каров не отговори. Отиде на погребението и повече от седмица не проговори на жена си. Елена излизаше сутрин за репетиция, връщаше се късно и лягаше да спи. Един цял месец не беше минал от брака им, когато Каров се върна в ателието. В неделя следобед в последната седмица на юни, преди да тръгне за представление, Елена се качи горе.
— Излез! — каза на Валентин. — Искам да говоря с баща ти.
Детето обичаше да чува тази дума, макар че продължаваше да го нарича Васил. Подчини се веднага и няколко мига по-късно го чуха да върти педалите на велосипеда.
— Утре в десет часа Павлов ще те чака в кафе „Прага“. Ще отидеш ли?
— Да.
Елена се вдигна на пръсти и го целуна.
— Ела да ме вземеш след представлението. Ще идем да вечеряме. Ще ме вземеш ли?
— Да.
— Ще те чакам в девет и половина.
Когато чу токчетата й по настилката, Каров излезе на терасата.
— Сдобрихте ли се? — попита Валентин.
— Да.
Детето мълча миг-два, после каза:
— Ще ти викам татко!
Каров кимна, но слъзната плазма го връхлетя с такава сила, че му се наложи дълго да държи главата си под чешмата.
— Значи, ти си Васил Каров? — каза Павлов.
— Аз съм.
— Върза те Елена, а? Тарикат жена… Знаеш ли как й викаха в Търново?
— Не ме интересува! — Каров изпита неприязън към този мъж в мига, когато го видя. Павлов беше красив по свой просташки начин, имаше едра глава, забита в мощен врат месести, чувствени, дори перверзни устни, нещо упорито и нагло в челната конфигурация, но най-неприятно впечатление правеха очите. Павлов имаше огромни кафяви, почти черни очи изхвръкнали в напрегнати орбити, пълни с жестокост, бързи като невестулки. Въпреки явната си жестокост, Павлов имаше женски очи.
— Твоя работа! Искал си да осиновиш Вальо. Няма да стане!
— Защо не?
— Не се урежда! Аз съм правил това дете. Син, ей! Ти не можеш ли? — Павлов се ухили ехидно. — Стерилен ли си, един вид?
— Нека не се занимаваме със странични неща. Ще пиеш ли нещо?
— Това е мъжка приказка! Една плиска с кола и кафе. Нес кафе.
Каров повика сервитьорката, изпълни претенцията на Павлов и поръча еспресо за себе си.
— Не пиеш ли?
— С кола съм.
— Каква кола имаш?
— Беемве.
— Знаех, че падаш баровец, но чак толкова… За колко взе фиакъра?
— Нека минем на въпроса. Елена е моя жена, ти нямаш нито желание, нито възможност да гледаш Валентин. Ако го осиновя, ще си спестиш алиментите. Сигурен съм, че не са ти излишни.
— Нямаш представа колко си прав! — каза Павлов. — И въпреки това губиш си времето. Валентин е мой син. Казах ти направи си свой, гледай си го!
— Късно е. Аз съм на четиридесет, Елена на тридесет и една, за кога да ражда? Ти имаш семейство, дете…
— Имах семейство, развеждам се. Дори имах намерение да се събера с Елена. Виждаш ли какъв нож ми удари!
— Не се превземай, Павлов!
— Не ми давай тон в живота! С мене кротко, иначе — под масата! Пука ми баровец ли си, не си ли! Павката Павлов за една чест живее!
Каров преглътна. Едно сбиване би свършило зле и за двамата, но в интонацията на Павлов нямаше кръв и Каров започна да се досеща.