— Колко? — попита той.
— Виждаш ли как налучка тона? — Павлов надигна коняка. — Колко предлагаш?
— Нямам представа. За първи път търгувам с деца.
— Да не съм чул тази дума! Чуваш ли!
— Чувам. Колко?
— Например втори номер, а?
— Не те разбирам.
— Ще се изразявам по-ясно. Например два бона. Пардон, две хиляди лева и опрощение на алиментите. Как си?
— Няма да се пазарим.
— В брой и веднага. Удръжки от заплатата не са работа за мен. Плащаш ли в брой?
— Плащам! — кимна Каров. — Но имам условия. Допиваш коняка, тегля парите от банката и отиваме при нотариуса. Ти подписваш документ, че се отказваш от правата над детето, подписваш ми разписка за парите, аз прибирам документите, ти — пачките и се разделяме завинаги. Как си?
— Умирам да въртя бизнес с делови хора! — каза Павлов.
Около обяд документите бяха подписани и парите смениха джобовете. Каров побърза да се махне. Чувстваше се и щастлив, и нещастен. Най-мръсната страница от живота на Валентин беше обърната. Дано завинаги! „Дай ми живот, Господи! — мислеше Каров. — И аз ще направя мъж от това момче!“
— Баровец! — Павлов го настигна на изхода. — Трябва да ида до квартал „Барите“. Ще ме закараш ли?
— Не! — Каров поклати глава. — Върви в Търново и не се мяркай тук!
— Накара ме да шитна сина си за някакви си два бона, а сега съвети аванта! — Павлов замахна, юмрукът му падна в скулата на Каров и го отхвърли назад. Почувства втори удар, главата му беше отскочила от касата на вратата.
— Прилоша ли ви? — попита женски глас. Каров отвори очи.
— Нищо ми няма. Благодаря, мина ми!
Павлов беше изчезнал.
— Искам да ти кажа нещо, Валентине! — Каров излизаше от банята с мокра глава и лице, смъдящо от прясно бръснене.
— Да, татко!
— Иди се облечи и слез в хола. Ще поговорим, докато закусваме. Днес имаме голям празник. Мама, ти и аз.
— Какъв празник?
— Ще ти кажа на масата. Докато се обличаш, можеш да мислиш какъв подарък искаш.
— Ще се облека бързо — каза Валентин. — Нали няма да се бавите?
— Веднага слизаме! — Елена отхвърли чаршафа и седна на леглото, без да крие голотата си от детето. — Облечи джинсите! След закуска заминаваме за Търново.
— Не искам! — лицето на Валентин изрази ужас. За трети път го виждаше да се плаши по такъв начин.
— Не бой се, утре вечер се връщаме. Бягай да се обличаш! Щом ти казвам, че ще те върна тук, значи ще те върна! Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти, татко! — Валентин се завъртя на босите си пети и излезе.
— Нарича те татко, колкото пъти има възможност. Забелязваш ли?
Каров кимна.
— Слез и сложи кафето, аз ще се изкъпя.
— Да му кажа ли?
— Кажи му! — Елена влезе в банята.
— Измисли ли подаръка?
— Какъв празник имаме?
Каров се пресегна и разроши косите му.
— Кажи ми цялото си име!
— Валентин Павлов Павлов — спокойно изговори детето.
— Моето име знаеш ли?
— Васил Каров.
— Точно така! Понеже ти си мой син и аз твой баща, от вчера ти се казваш Валентин Василев Каров. Трябва да го запомниш. Като пораснеш ще ти разкажа всичко. Доволен ли си?
Валентин едва преглътна залъка си, но го преглътна и стоически потисна сълзите.
— А той?
— Помниш ли го?
— Помня го.
— Никога не си ми говорил за него.
— Той е много голям, вика високо, бие…
— Бил ли те е?
— Биеше мама.
— Искаш ли да се върнеш при него?
— При него ли отиваме?
— Не! Отиваме да се запозная с баба ти.
— А после те се върнем тук, нали?
— Разбира се!
Буцата, противната слъзна буца отново разклати гласа му.
— Не ми отговори, искаш ли да носиш моето име?
— И да съм твой син ли?
— Да!
— Не искам да виждам Павката! Искам да съм твой син!
— Ти си мой син! Сега ми кажи, как се казваш?
— Валентин Василев Каров!
— Няма да забравиш името си, нали?
— Няма, обещавам! — Валентин наведе глава. Каров знаеше, че детето мисли, стана и отиде за кафето. Гласът на момчето го настигна. — Аз тебе те обичам най-много! А Павката и баба въобще не ги обичам!
Каров грабна кафеварката и се върна в хола.
— Ако мама те чуе, ще и стане много мъчно! Най-много обичаш мама, а после мен! Запомни това, моето момче!
— Добре, но баба и Павката не ги обичам!
Каров седна срещу него.
— С баба си ще се виждаш много рядко, а Павката можеш да забравиш, с него няма да се видиш никога вече. Ще го забравиш, нали?
— Да, татко! Още утре ще го забравя…
Елена слезе облечена за път.
— Хайде, момчета! — каза тя. — Пия едно кафе на крак и тръгваме. Искам до обяд да стигнем в Търново.