Събитията така затрупаха Каров, че почти напълно заряза работа. Имаше четири готови картини и много време. Мислеше да направи третата си изложба след петнадесет месеца, тоест следващия юни. Созополските скици престанаха да му харесват. Остави единствено ослепителната светлина жестоката, студената, опожаряваща светлина, на болка и освобождаване, която Алберт Камю беше приписал на зрението на Морсьо в романа си „Чужденецът“. Онази светлина, от която предметите губят формата си, сенките си и която не съществува в природата. Вътрешната светлина на човека, личният му пожар, лавата на сърцето му, белият ужас на познанието истината на сетивата, идваща от дълбокия атавизъм на живота, проблясъците на паметта, тълкувани като историческа памет на човечеството. Каров нарече новите си търсения „Вътрешна светлина“. Започна да рисува портрет на Валентин, но след като постигна прилика, разбра, че е изпуснал най-важното. Повече от седмица му трябваше, за да разбере, че е пропуснал именно вътрешната светлина. Тогава за няколко часа придаде на лицето това изражение, с което посрещна появата на велосипеда и картината засия. Елена не хареса портрета.
— Валентин е много по-красив! — каза тя.
Каров пушеше на верандата и гледаше играта на Валентин с местните момчета. Когато едно такси изтърси Стив Дяков пред вилата. Стив изглеждаше добре, носеше бледосиньо сако от копринен плат, бели памучни панталони, американски обувки с блясъка на паста за зъби. На ръката му тежеше позлатен часовник, под мишницата му прясно отпечатан екземпляр на романа за Асен Москов.
— Приемаш ли гости? — извика Стив. — Цяло приключение е да те намери човек!
Каров слезе да му отвори и го поведе към ателието. Разположиха се на верандата, отвориха бутилка „Балантайн“, извадиха лед, седнаха и мълчанието ги затисна. Уиски с цвят на презрял пъпеш се лееше в гърлата им, косите им сребрееха от пушека на цигарите, въздухът изглеждаше толкова неподвижен и плътен, че човек имаше чувството, че може да се подпре на него.
— Кое е твоето момче? — попита Стив.
— Русото… най-хубавото!
— Разбирате ли се?
— Обичаме се!
Стив се ровеше в изражението на Каров с намерение да открие симптомите на лъжата.
— Донесох ти романа. Искам да притежаваш тази книга. „На Васил Каров, авике и раурава!“ — Стив.
— Какво значи „авике и раурава“?
— Агония и стенание, санскритски. Москов беше агонията на изтляващия огън. Ти си много плебей, за да прекъснеш агонията си и продължаваш да живееш в стенания… Наздраве!
Каров отпи къкреща глътка.
— Ожени ли се? — попита той.
— Отдавна.
— Добре изглеждаш, понася ти брака.
— Престанах да се зъбя — каза Стив. — Влях се в потока. Пиша лошо, но не дразня. Станах „наше момче“. Личи ми, нали?
— Да.
— Ще ми проличава все повече! Разчистих дълговете, станах отговорен секретар на списанието… Кой знае, утре може да стана нещо друго!
— Например главен редактор!
— Например! — ухили се Стив. — А може главен секретар на Съюза. Времето работи за нас.
— Факт! — Каров настръхна, едно от момчетата удари Валентин и му отне понито. Валентин не реагира, обърна се бавно с поглед, търсещ помощ от него. Миг-два се гледаха в очите, после Каров извърна глава, разигра обида, недоволство, баща, погнусен от слабохарактерността на сина си. Когато все пак върна погледа си на децата, Валентин лежеше върху местното момче и с коляно притискаше главата му в пръстта. Понито се търкаляше до тях, запазило механичния шум на свободно движение.
— Как е Зоя?
— Преструва се на съпруга. Твърди, че е изпила до дъно полагаемата й се чаша авантюра.
— Значи, ти предстоят спокойни дни?
— Така казва Зоя! — Стив се ухили и стана.
— Бързаш ли?
— Чешкият съюз ни гостува. Трябва да взема Зоя за официалната вечеря.
Сега беше ред на Каров да се усмихне.
— Понася ли светския живот?
— И още как! — Стив все още не беше загубил напълно самоиронията си. — Кара я да се чувства значима.
Каров отиде да вземе жена си от представление в бара на театъра завари Антон.
— Елена е на сцената. Ще пиеш ли чаша вино?
Каров кимна. Една чаша повече или по-малко нито би увеличила, нито намалила основанията на КАТ да отнеме шофьорската му книжка.
— Как я карате? — попита Антон.
— Приспах малкия, хвана ме саклет и дойдох да взема майка му. Ти как си?
— Няма да остана в блатото. Или ще стана артист, или ще скъсам с театъра!
— Стани артист! — Каров се усмихна добродушно, приятно му беше с това момче.
— Ще се опитам! — Антон вдигна глава. — Ако съдя по настроението на Елена, у вас върви добре.