— Къде отиде мама?
— На Каваците. Ще се върне за обяд.
— Кой беше в колата?
— Не го ли позна? — каза Каров. — Това е онзи чичко, който поправи веригата на велосипеда ти.
— Дето свири на китара ли… чичо Владо?
— Да.
— Ще се върне ли за обяд? — повтори детето с нарастваща тревога.
— Разбира се, че ще се върне!
Денят прекараха както обикновено, но Елена се върна много по-рано. Нямаше десет часа, когато я видяха да се задава по мократа ивица на плажа.
— Сигурно искаш някакви обяснения? — попита Елена с нагли нотки в гласа и очи, готови да лъжат.
— Не пред детето!
Следобед както винаги, Васил и Валентин отидоха на брега, но този път Елена остана в квартирата. В пет часа я завариха да пие кафе под дворната лозница. Когато Валентин подкара колелото и гласът му се смеси с гласовете на другите момчета, Елена влезе в стаята и седна на леглото.
— По очите ти виждам, че си въобразяваш кой знае какво! — започна Елена, но усмивката му я накара да се откаже от дълго подготвяната реч.
— Ти не ми вярваш!
— Аз съм на четиридесет години!
— Не искаш ли някакви обяснения?
— Не, разбира се!
Нищо не се четеше на лицето й, най-малко срам. Каров знаеше, че като всеки заловен престъпник в този момент Елена изпитва само омраза.
— Как ще живеем сега?
— Както обикновено.
— Искаш да кажеш, че нищо няма да се промени?
— Аз няма да променям нищо.
— Ще живееш с жена, на която не вярваш?
— Да.
— Защо, ако смея да попитам?
— Отговори си сама — каза Каров.
„Омраза, това е истинският лик на омразата!“ — мислеше Васил, загледан в лицето й.
— Да! — каза Елена след мъчителна пауза. — Валентин! Трябваше да се сетя.
Обърна се и излезе, но както на вечерята, така и през останалите дни на морето, успя да се владее. „Все пак аз трябва да й бъда благодарен!“ — мислеше Каров, пазеше мургавото тяло на Валентин, който се гмуркаше като видра в плажните плитчини.
Каров се готвеше за Швейцария. Щеше да вземе самолета за Цюрих. Паспортът беше в джоба му, преводач щеше да бъде един от легационните чиновници, който щеше да го посрещне на летището. Картините бяха заминали с „Мармара-експрес“. От Берн се получи телекс, че са пристигнали невредими. Вечерта на пети септември Каров допи чая си, пожела лека нощ Валентин и се качи в ателието. Подготвяше се за пътуването четеше пътеписи за Швейцария, гледаше каталози на швейцарски фирми. Тогава, в миг на прозрение, залян от вътрешна светлина, Каров скочи и се обърна. На тавана, в тъмния кръг, оставен от абажура, той видя черната пеперуда, увиснала, закачена за гипса със задните си крака. Грабна първата вещ, която му попадна и я запрати по пеперудата. Беше мек вълнен пуловер. Луци, ако това беше той, се пусна, направи пълен кръг и отлетя.
На другата сутрин Каров купи „Циритокс“ и започна да дебне. „Няма да мръдна от Бояна, докато не убия това знамение! Дори с риск да изпадна в суеверен транс!“ Всеки ден на свечеряване той сядаше в буковото кресло, взимаше циритокса и започваше да чака. Чака дълго. Луци се появи на двадесет и първи септември. В мига, когато се закачи на тавана, Каров скочи и заключи вратата. Луци усети отровната струя и се опита да се измъкне. Полуотровен, кашлящ, Каров уби пеперудата, изгори я в пепелника и издуха прахът й в тъмния пулп на нощта. След това проветри ателието, изми ръцете си и запали цигара, загледан в бялото петно на незапочнатата картина. Сега вече можеше да направи следващата си крачка без страх от смъртта. Чуждата смърт! За собствената си смърт Каров отдавна мислеше спокойно.