Асен бръкна по навик в пощенската кутия и се качи в асансьора. Апартаментът му беше на последния етаж. Щеше да си направи кафе и да гледа София. Така беше гледал Лондон, Амстердам, Брюксел и ако нещо го опияняваше, не бяха пейзажите. Човек трябваше да изпадне в странен инфатализъм, за да примира пред каменните релефи на Трафалгар скуеър. Асен Москов гледаше темповете на времето, кипежа, хаотичното движение, истеричната светлина на движеща се индустрия щастлив, че е извън лавовия поток и че този въздух не го докосва.
Когато шумът на ключалката остана зад него, почувства „миризма на липса“. Запали всички лампи, централни, аплици, нощни. Светлината затрептя в предметите и се превърна в звук. Седна. Какво можеше да направи? Да напълни ваната, да свари кафе и да потърси някого? Под някого разбираше Борис Попов, Васил Каров и Ивайло. Или и тримата заедно? Борис беше в Пловдив. Рекапитулираше панаирните палати. Имаше нужда именно от Борис. Отмерените му движения и кротък цинизъм действаха успокояващо, с него не беше нащрек, въпреки че контактът им беше повърхностен. Каров мразеше света. Рисуваше го с празни вътрешности, в пластмасово жълто и синьо, лъщящ от суета и гниещ от глупост. Пиеше, биеше се, когато се влюбеше, обичаше с патологичен страх, превръщаше се в собственик и го напускаха. От тримата му приятели Адриана обичаше единствено Васил и той беше единственият, който изстрада изчезването й. Виждаше го в погледа му, в недоизказания укор и ако сега седнеше в стола срещу него, между тях мълчаливо щеше да се вмъкне и Адриана.
— Надежда, вие ли сте? — въртеше с неудоволствие този номер. — На телефона е Асен Москов. Бихте ли повикали Васил?
„Разбира се, че ще го повика. Васил не е добре. Не, не със здравето! Не излиза от къщи, не яде, пие много, потънал е в борчове. Москов е единственият човек, който се интересува от него. Съсипва се сам и никой не е в състояние да му помогне. Момент, сега ще го повика. Пак се е раздрънкала, но не иска да гледа равнодушно как някой сам лекомислено се търкаля в пропаст!“
Докато Адриана беше тук, тя водеше разговорите с Надежда. Сега и тази грижа остана на него. С напускането на Адриана животът му беше загубил много от удобствата си, върху него паднаха куп неприятни задължения и не беше по силите му да се справи с всичките.
— Кажи, Асене? — чу дрезгав баритон и за момент загуби ориентация.
— Водка?
— Сам ли си?
— Засега, да.
— Имам писмо от Адриана.
— С адрес?
— Не.
Какво, по дяволите искаше тази жена? Да го тероризира от разстояние? Да го принуди да я търси в Прага?
— Какво пише? — попита машинално.
— Ще го донеса. Имаш ли пари?
— Вземи такси на моя сметка.
Васил Каров имаше свое отношение към света. Делеше хората на категории. Основната маса се състоеше от „кристални идиоти“. За приятелите си имаше точни понятия. Асен беше „възпитан егоист“, Борис — „хленчеща акула“, Ивайло, поради физиологически особености, „женствена змия“. „Не мога да се отнасям към двама души по един и същ начин!“ — казваше той и търсеше прякор за всеки, който общуваше с него. Най-безжалостен беше с жените. Появиха се имена като „санитарна милиция“, „райския газ“, „атомна опасност“, „оптическа измама“ и т.н. Съвсем нормално му се струваше да каже: „Тази нощ се любих девет пъти с «оптическата» и изпихме тридесет и една бутилки «Тракия»!“ Което значеше, че е любил веднъж и са допили кой знае как останалата бутилка водка. Васил не пиеше друго. Ако някой се опитваше да го разобличи, това се случваше често, заявяваше, че е художник и че няма отношение към числата.
Асен приготви водката и влезе в банята. Имаше време да се изкъпе, преди Васил да е намерил такси и когато позвъни, поне да е обул панталони. През стената чуваше пианото на Саша Балцер. Няколко пъти беше оставял бележка с молба да му се обади. Напразно. Саша смяташе, че с напускането на Адриана този дом е опустял. Не беше единствената. „Ще накарам Васил да й се обади“ — реши Асен, наметна хавлията, отиде в хола и пусна музика.