Ако Вера и Саша Балцер се срещнеха, щеше да му се наложи да се държи неестествено, да връща отново една дистанция, която беше преодолял с цената на усилия. Вера беше напуснала съпруга си, но колата им беше останала у нея. Шофираше като мъж и женствеността й не страдаше нито от скоростта, нито от вечно захапаната цигара. Държеше се рязко, не кокетираше. В първия момент му беше дала да разбере, че ще остане при него само ако иска и докато не й омръзне. Преподаваше английски език на екскурзоводи и превеждаше стихове. Заявяваше, че го прави за отмора, като хоби или по кой знае каква причина, но Асен смяташе, че самата тя пише и че е започнала да гледа сериозно на това занимание. Единственият път, когато я чу да рецитира (стихотворенията бяха от някакъв американец), в общия тон се прокраднаха и два доста сръчни стиха, но традиционната форма и някои езикови особености му подсказаха техния автор. Това беше самата Вера. Когато дойде ред на неговото мнение, спря се именно на тези стихове. Направи го по две причини, ако се беше хванал на малката й лъжа, критерият му щеше да се провали и, втората, жена с разклатено самочувствие и уязвена гордост беше, естествено, подготвена за компромиси. Вера издържа, когато й каза, че ако стиховете са писани от един и същи автор (нещо, в което се съмнява), то периодите са различни и неравни по достойнства, но очите й посърнаха и потвърдиха съмненията му.
Следващото неудобство произлезе от желанието й да види картините му. Не беше рисувал от години и всичките платна, които събираха прах в ателието му, бяха под нивото на нейните стихове. По-лошо беше, че и тук, в дома му, шестте картини, които висяха на стените, носеха черните инициали на Васил Каров. Бяха напористи платна, пълни със страсти, изглеждаха правени от отчаян труд и се превърнаха в стил на къщата. Според колорита им Адриана подбра цветовете на кресла и завеси. Всяка картина се превърна в невралгичен пункт, около който е съсредоточен животът в апартамента. До такава степен натрапиха стилистиката си, че домакини и гости започнаха да подражават на дръзкото им откровение и да се чувстват голи.
Завари Васил да лежи в стола, загледан в „Докосване“, с водка и цигара в ръце.
— Обади ли се на Саша?
— Да.
— Ще дойде ли?
— Да.
„Трябва да тегля думите от устата му!“ — ядоса се.
— Каза ли й, че чакам жена?
— Не.
— Попита ли нещо?
— Не.
Васил остави таблата с храната, бутилката с вино, чашите.
— Ще хапнеш ли нещо?
— Стига да има! — Васил не откъсваше поглед от картината. — Рисувах я през август. Бях с Нина Червената лилия. Взех кафе от Надежда и Лилията го свари в една тенджера. Гледах я да клечи над котлона с разперени пръсти на краката… Поиска ми се да я изхвърля на улицата.
— Направи ли го?
— Не бях ял три дни и бях луд от киселини. Нарисувах я за два часа. После ми идваше да я направя на дреп. Взех пари от Надежда и изтрезнях в милицията.
— Какво стана с Лилията?
— Сега ми се вижда улегнала картина. Понякога решавам да не пия, издаяня ден-два, а на третия се чувствам като книговодител след причастие. Знаеш ли защо пия?
— Не може да не си измислил причината!
Васил го погледна с празен поглед. Едва ли беше чул, а и да беше, такова подмятане не би му направило впечатление.
— Заради сутринта! Лошия стомах, киселините, гастритните спазми държат нащрек и не позволяват да се разлигавиш пред изгрев, цвете или нещо друго. Хора със спокойни стомаси, здрав тен и редовно отделяне стават добри войници. Ако решиш да рисуваш, развали си стомаха.
Саша позвъни. Направи го както обикновено. С три къси звъна съобщаваше на Адриана, че идва да пие кафе. Асен не мръдна. Затвори очи и видя жена си да става от леглото с разперен пеньоар, да го замята и да бърза към вратата.
— Ще отвориш ли? — попита Васил.
— Отворено е.
Няколко секунди след това чуха стъпките й по коридора. „Ще повърна!“ — помисли си Асен Москов. Затвори очи и опита да диша през носа. „Миризмата“ го връхлетя отново. Почувства смут, изтръпване на крайниците. Като отвори очи, видя червената глава на Саша, надвесена над него. Разговорът тръгна припряно, с насилена сърдечност. Саша бръкна с ръка в чинията с шунка, изпи на екс чаша вино и седна под стенния часовник, както беше сядала винаги, но мястото на Адриана беше празно и създаваше неловкост. Васил не мръдна от стола, не промени напрегнатата стойка, нито темпото на пиене. Разговорът отскачаше от „Лунната соната“, жена, която беше прекарала известно бреме с Васил и която Саша знаеше, на последното турне в Норвегия, на Адрианиното писмо, както и на догадки за жената, която Асен чакаше.