— Я го дай на мене — каза Аго, — да направя наденици, че да видиш…
— Ех, Аго, ех, Аго… Те ти са като братя, разбери. Като нас работят, като нас ще умрат. Туй е то…
Петър Джумалията свърши новите дрехи на чича Митуша, но той пак не замина: не било добро времето, като се оправи времето, тогаз. И наистина, заваляло беше дъжд и не можеше да се вършее. Пак се оживи чичо Митуш, току нареждаше какво да правят, когато не ще бъде тука, как да гледат добитъка.
Веднаж, докато траеше дъждът, чичо Митуш и Аго седяха на сундурмата пред дама. Откъм господарската къща се показа Васил, начумерен, кисел — той винаги беше такъв, когато времето беше лошо и не можеше да се работи.
Пред дама, на поляната, имаше един голям продълговат, тежък камък. Той беше останал от една стълба, която бяха поправяли, и от месеци се валяше там.
— Защо не приберете тоз камък? — каза Васил. — Колко пъти съм казал. Все тук ли ще го гледам?
За да се дигне камъка, трябваха най-малкото четирима души, но чичо Митуш не понесе думите на Василя и само с Аго, като се напъваха и пъшкаха, довлякоха камъка до край стената. Дори подложиха под него от едната и от другата страна по един по-малък камък и направиха нещо като пейка. На тая пейка, на камъка, седна чичо Митуш, когато свършиха, да си почине.
Още на другия ден чичо Митуш се почувствува недобре, на третия — стана още по-зле и легна. Някои казаха, че чичо Митуш настинал, когато, изпотен и морен, седнал да си почине на студения камък. Може би затуй Галунка, изплашена, неспокойна, се грижеше още повече за чича Митуша. Но тя беше с добро сърце и би се погрижила и без туй за него. Тя го тури да легне, зави го, запали му огън. Приглеждаше го, донасяше му нещо да хапне:
— Що си правиш труд — говореше чичо Митуш. — Не трябва, ще ми мине. И кой казва, че съм настинал на камъка? Камък лятно време е топъл. Не е от камъка то, ами тъй щяло да стане. Нищо няма, ще ми мине.
Дори, както по-рано, чичо Митуш определи деня, когато, след като оздравее, ще тръгне за село.
Дъждът все валеше. Стана толкоз хладно и мокро, че прибраха воловете в дама. Тъкмо ги навързаха и Аго, разгорещен от работа, още викаше, ето че съвсем неочаквано откъм одаята на дама се показа чичо Митуш. Клатушкаше се като пиян, беше по-сърнал, с помъртвяло синкаво лице, очите му хлътнали, погледът крив. Леко-леко, едвам чуто, попъшкваше.
Без да каже нещо на Аго, като насън, той отиде при първия вол, с разтреперена ръка попипа въжето, като да проверяваше дали е добре вързан, после го помилва по челото, по очите.
— Балан, Балан — говореше. — Ти ли си, Балан? Яж си… яж си…
А като милваше Комура:
— Комур, хубавецо… Ти ли си, хубавецо…
Аго едно след друго прекарваше длан над носа си, учуден, Марин гледаше с насълзени очи и мълчеше.
Като изреди два-три вола, чичо Митуш се спря — умори се и се разтрепера, повече не можеше. И простря ръка към всички останали волове и ги загледа. Избелелите му устни нещо шепнеха. Той се обърна изведнъж към Аго и Марина и със същите разширени, замислени за нещо важно очи каза:
Отадям си, момчета, отадям си!
Галунка беше влязла и учудено, плахо гледаше чича Митуша.
— Боже господи! — каза тя. — Чичо Митуше, какво правиш? Защо си станал? Бива ли да излизаш, болен човек…
Тя го взе под мишницата и го поводе към стаята му.
— Отадям си! Отадям си! — чуваше се отслабналият глас на чича Митуша.
След три деня чичо Митуш се помина. Случи се тъй — и за туй много се говореше в чифлика, — че той умря в същия тоя ден, който си беше определил за тръгване за село. Облякоха го в новите дрехи, които беше му ушил Петър Джумалията, наредиха го, Галунка плака. И тъй като в чифлика нямаше гробища, трябваше да го занесат в Сърнено.
Туриха ковчега в една кола с канати. Впрегнаха Балана и Чивгата, най-едрите, най-хубавите волове, и двата бели, с големи рога. Вързаха им бели кърпи. И с черни мъдри очи, спокойно загледани, с понагърчена кожа на шиите си, под гушата, те пристъпваха бавно, с достойнство. От едната им страна вървеше Аго, от другата — Марин. Нямаше нужда да ги карат: те сякаш сами знаеха какво правят и къде отиват.
В друга кола, впрегната с големи сиви коне, идеха Васил и Галунка, Василена и Велико. Поразкъсаха се облаците, светна слънце, откри се широкото поле. Бавно вървяха двете кола. Галунка плачеше.