— Луи дьо Конде, предавате ли се?
Един мъж стоеше надвесен над него, а рапирата в ръката му беше насочена към сърцето на Конде. Чуваха се стонове и удари, но Луи не виждаше никой от своите наоколо. Усети как от болката му се повдига.
— Предавам се — отговори той примирено и добави: — А на кого имам честта да се предам?
— Мосю Д’Аржанс на Вашите услуги — отговори мъжът и се поклони. — А честта е изцяло моя. Позволете ми да Ви помогна, да Ви освободим от тази тежест.
— Аз ще остана да пазя пленника. — Зад Д’Аржанс се беше появила друга фигура. — Вие вървете спокойно, мосю Д’ Аржанс.
— Но…
— Вървете!
Д’Аржанс не желаеше да спори с гвардейския капитан, за когото знаеше, че се радва на благосклонността на генерал-лейтенанта. При това някой наистина трябваше да пази важния пленник. Затова той се поклони и ги остави без повече думи.
Конде вдигна поглед към Монтескьо, който стоеше над него с пистолет в ръка. Неговото лице беше видял зад дулото на пистолета, преди да вдигне коня си на задни крака. Монтескьо се беше опитал да уцели него, но вместо това беше застрелял коня му.
— Значи отново се срещаме, драги ми Монтескьо, макар и този път обстоятелствата да не са в моя полза — каза Конде с крива усмивка. — Подозирам, че този път не искате да говорим? Ако греша, мога да Ви уверя, че…
— Не грешите. — Монтескьо вдигна пистолета си и го насочи към главата на Конде.
— Но какво правите? — възкликна Конде. — Нали се предадох!
— Убивам Ви. — Монтескьо леко свали пистолета. — Сега ще умрете, принце, и дори внушителната Ви титла не може да Ви спаси.
Конде гледаше Монтескьо право в очите. Те блестяха злостно и Конде усети как го побиват тръпки. Щеше да умре, виждаше го в погледа на мъжа срещу себе си. Но нямаше да му достави удоволствието да се покаже изплашен или измъчен. Конде стисна зъби и бавно си върна самообладанието.
— Господине — започна той спокойно и с безразлична надменност в тона. — Винаги сте сменяли посоките като слаба вейка под поривите на вятъра, а точно в момента кралският вятър е по-силен от всякога. Но поне ми кажете защо ще умра.
Монтескьо почервеня при тези думи, а пистолетът в ръката му трепна.
— Господине — изсъска той в отговор, докато се опитваше да наподоби безразличния тон на Конде, — ще умрете, защото херцогът на Анжу го иска. Ще умрете, защото кралицата го иска, защото сте предали Франция. Ще умрете, защото сте враг на Бога и сте се отказали от правата вяра. Но преди всичко, господине, ще умрете, защото аз го искам! — Ръката на Монтескьо вече не трепереше и той отново насочи пистолета си към главата на Конде. — От раждането си имате всичко, всичко, а какво имам аз? Вие имате пари, земи, титла, Господ Ви е дарил дори с хубост и с благоразположението на жените. А какво имам аз? Нищо. Аз трябваше да се боря. Да се боря за благосклонността на съдбата. Наричате го привеждане под напора на вятъра. Но Вие ще умрете, а аз ще живея и дори ще спечеля от смъртта Ви. Защо ще умрете ли? Ще умрете, защото аз го искам. — Монтескьо плавно натисна спусъка.
Прогърмя изстрел, куршумът мина през лявото око на Конде и го уби на място.
Двадесет и осма глава
март 1569 година
Мадлен с тревога наблюдаваше мръсния мъж от другата страна на масата. Дрехите на адмирал Колини висяха на парцали, лицето и ръцете му бяха изцапани с кал и кръв, но това, което я притесняваше, беше преди всичко уморената му, отпусната стойка. Това и също погледът — изпълнен с изтощение и отчаяние.
Той за пръв път я посещаваше в килията й. Виждаше го за пръв път от… от… не, тогава не го беше видяла, тогава той стоеше зад нея като невидима сила, онзи път, в едно подземие, някога, в един друг свят.
Какво искаше от нея сега? Какви ги приказваше? Битка. Участвали в битка, двамата с принца. И загубили. Принцът се бил сражавал смело, но се наложило да се предаде. И въпреки това врагът го бил застрелял, подло, дори можело да се нарече убийство.
Слънчевите лъчи пробиха топящия се слой облаци. Красиво оцветиха утрото. Предният ден целият беше облачен. Застреляли го? Принцът? За Луи ли говореше? Сърцето й се сви, призля й. Разгневи се.
Колини продължаваше да говори. Нещо, че тя била страдала достатъчно. Че той бил разбрал, че не е шпионка. Изглежда го беше обзело чувство за вина, може би дори угризения. Не, тя грешеше, очите му бяха празни, безразлични, гласът — мрачен и уморен.
— …Затова реших, че трябва да Ви съобщя, мадмоазел Мондидие, че сте свободна да влизате и излизате, когато желаете, надзирателят е предупреден, вратата Ви е отключена. Единствено не можете да напускате Ла Рошел. Но така или иначе никой не може. — Той се усмихна горчиво. Врагът ни изтика обратно тук и разположи лагера си на юг от града, край брега. За съжаление не мога да ви предложа по-добра квартира. Но мога да Ви успокоя, че в последно време в града е истински лукс дори да имаш собствена стая. — Колини се изправи и понечи да си тръгне.