— Луи — каза тя разтърсена, но овладяна. — Мъртъв ли е?
— Съжалявам. — Колини остана прав, колебаеше се. — Знам, че държахте на него. Най-сетне го разбрах.
Държала на него. Свитото й сърце сега сякаш щеше да се пръсне. Нямаше да остави това така. Трябваше да отмъсти.
— Кой го направи? Искам да знам кой го е направил!
Колини дълго я гледа. После кимна и отново седна.
— Уморен съм, мадмоазел, и имам да мисля за други неща, не за Вашата мъка, но имате право на отговор. Ще бъда кратък. Принц Дьо Конде беше убит, предумишлено, от един гвардейски капитан на име Монтескьо. Вярвам, че го познавате. Или по-точно казано, виждали сте го.
Монтескьо. Името не й говореше нищо, не познаваше нито един гвардейски капитан.
Адмиралът продължи:
— Не е ли вярно, че преди година и половина в една малка странноприемница край Абанкур в Пикардия сте дочули разговор между двама мъже, разговор, който не е бил предназначен за чужди уши?
Тя потвърди. Нещата почнаха да си идват по местата. Там беше чула адмирала. А другият, онзи, който уби стария Пиер?
— Да, човекът, когото сте видели във „Веселият глиган“, е бил Монтескьо. По онова време той беше част от свитата на краля.
Не, в това нямаше абсолютно никаква логика. Същият човек беше видяла и в приятелски разговор с Луи в „Златният бокал“. Разбираше защо е искал нейната смърт, все пак тя беше станала свидетел на убийството и на измяната му. Но Луи?
— Но този, Монтескьо… — Лицето й се изкриви от погнуса, когато произнесе името. — Той беше на ваша страна!
— Да, беше. Но оттогава мина много време. Тогава той действаше като посредник между нас и… един господин в двореца. Сега Монтескьо е гвардейски капитан в кралската армия и моето предположение е, че той и току-що споменатият господин се опитват да заличат всички следи от по-раншния си опит за измяна. Затова е искал да ликвидира принц Дьо Конде, а вероятно също и мен. И ако Монтескьо някой ден се досети, че сте го чули и видели, Вашият живот също ще е в опасност. — Колини се замисли за миг. — Всъщност той се сети за Вас малко след случката във „Веселият глиган“, а при един случай научи и името Ви. Така че, сама виждате, мадмоазел, за самата Вас е най-добре да останете зад дебелите стени на Ла Рошел.
Адмиралът отново се изправи.
— А сега си тръгвам, но позволете ми да Ви дам един последен съвет. — Той я изгледа хладно и продължи, без да чака въпросното позволение. — Заради Вашата собствена сигурност останете в килията. А ако решите все пак да излезете, гледайте никой да не разбере, че сте католичка.
После Колини се поклони и излезе.
Мадлен търкаше тялото си, почистваше старателно всяко ъгълче, всяка гънка, не забравяше отворите. За последен път се миеше за Луи. За пръв път — заради самата себе си. Беше се свечерило, над града беше надвиснал мрак. Луи никога вече нямаше да види нощното небе.
Обзе я скръб. Но новата й мисия й помагаше да я понесе. Мадлен никога вече нямаше да търпи да й се налагат. Промяната започваше сега, със смъртта на Луи.
Тя старателно се избърса и пристъпи до сандъка с дрехите си. Знаеше точно коя рокля иска да облече. Коприната леко шумолеше до кожата й и светлината се разпиляваше по плътния червен цвят. Тежката коприна прилепваше плътно върху гърдите й, но деколтето беше изрязано и оставяше пазвата, шията и раменете й мамещо голи. Тя вдигна косите си в сложна фризура, така че тилът й също остана открит, с изключение на отделни свободно падащи къдрици, които придаваха небрежност, а накрая подчерта устните и очите си с тънките си моливи. Дълго се оглежда в малкото огледало, усмихна се приканващо, бавно и прелъстително сведе клепачи и пак се усмихна.
После се върна до сандъка с дрехите, бързо го изпразни и внимателно опипа дъното му. Чу се щракване и тя се усмихна доволна. Не са открили тайното отделение онзи път, когато са претърсвали багажа й, за да открият писмото и стъкленицата с отрова. След миг в ръката си държеше дълга кама. Скъпият подарък от леля й. Извади камата от ножницата й и внимателно прокара пръст по дългото тънко острие. Беше остро, като ново, и тя отново го прибра в ножницата. За момент сякаш се поколеба с камата в ръка. После решително я пъхна в десния си ботуш, взе топлото сиво наметало и се обви с него. Отвори вратата. Беше отключена, както й беше обещал адмиралът.