Надзирателят я изгледа изненадан, но после се сети за поръчението на адмирала и не я спря. Но се наложи два пъти да го пита как да излезе от замъка, така занемя той при неочаквания въпрос. Войниците, които пазеха на изхода, изглежда също бяха получили указания и скоро тя за пръв път от пет месеца вдъхна свеж въздух. Но това не й направи впечатление, имаше други неща, за които да мисли.
Скри косите си под голямата сива качулка на наметката си и се огледа. Нощното небе беше тъмно, нито една звезда не пробиваше облаците и всичко наоколо й беше тихо, с изключение на далечния равномерен шум на вълните, които се разбиват в скалите. Крепостта се намираше насред водите, в най-вдадения в морето край на пристанището, и вляво през мрака се виждаше водната повърхност и лодките, които се поклащаха от лекия ветрец. Пред нея се простираше кеят към града, пуст — повечето хора се бяха прибрали по домовете и почиваха. Тя тръгна като котка през мрака по кея.
Войниците на пост край кулата „Сен Никола“ я изгледаха любопитно. Тя беше просто неясна фигура в мрака, те я изкоментираха накратко, но бързо се върнаха на темата, която бяха обсъждали допреди това, а именно смъртта на принца и въпроса кой ще заеме мястото му. Когато миг по-късно отново хвърлиха поглед към кея, тъмната фигура вече беше изчезнала.
Колко добре познаваше това пристанище. Дни наред го беше гледала отгоре, всеки кей, всеки кораб — от най-красивата шхуна до най-грозната рибарска лодка. Познаваше всичко до най-дребната подробност и лесно откри малката гребна лодка. Отстрани беше изписано името й, което от високата кула не беше успяла да разчете. Сега го видя — „Цербер“, и се сети, че това е името на пазача на подземния свят, кучето, което посреща душите угоднически, с размахана опашка. Но ако човек се опита да напусне царството на мрака, то започва да ръмжи и лае с трите си глави, пяна избива на всяка паст и никой, пристъпил веднъж прага на подземния свят, не може да си тръгне.
Мадлен се спусна в лодката, като се държеше здраво за въжето. После освободи привързващите въжета и внимателно плъзна греблата във водата. Безшумно загреба към входа на пристанището. Знаеше, че веригата виси най-високо над водата пред „нейната“ кула и бързо се отправи натам. На това място малката лодка щеше лесно да се промуши отдолу. Мадлен се надяваше, че ще се слее с тъмните контури на кулата и няма да се вижда. Тя прибра греблата, легна в предната част на лодката и внимателно загреба с ръце. Малкият съд безшумно се промуши под веригата. Мадлен затаи дъх, очакваше всеки миг да чуе викове, да чуе как лодката задира грубите камъни на крепостта. Но не се случи нищо, лодката продължи курса си покрай голямата крепост и скоро Мадлен усети как се клатушка по вълните под лекия ветрец. Беше излязла от пристанището.
Фарът светеше ярко в тъмната нощ. Неговата кула се намираше в северната част на пристанището. Мадлен трябваше да се отправи на юг, покрай брега, затова здраво хвана греблата и загреба със спокойни, равномерни движения в противоположната посока. Всичко беше тихо и застинало, с изключение на движенията на греблата и равномерният им плясък, когато прорязваха водите.
Загребване, вдигане, връщане, плясък. Загребване, вдигане, връщане, плясък…
Навремето през лятото беше гребала по притоците на Сома. Пред очите й мина мимолетна картина на малко момиченце, което се смее, оставило ядосаната си прислужница на брега. Светли, слънчеви летни дни с цъфнали храсти и аромат на люляци, безгрижна лекота и щастие. Светът беше толкова прост.
Студена вода плискаше релинга при носа. Наоколо беше само мрак и студ и Мадлен трябваше да напрегне всичките си сили, за да стигне целта си. Радваше се, че плава в почти пълно безветрие, дори забеляза, че слабо течение леко я носи в правилната посока. И все пак мускулите я заболяха от непривичните движения, а скоро на дланите й излязоха рани от грубите гребла. Но болката предизвика само горчива усмивка на устните й и тя решително продължи напред. Светът беше жесток, но тя трябваше да се научи да се оправя сама в него, а какъв по добър пример от настоящия момент. Морето с непрогледните, студени дълбини, самотната, еднообразна, тежка работа — това беше действителността. Не ароматът на рози или безгрижното препускане сред ябълкови дървета. Сладката любов, за която пишеше Бокачо, беше измислица, но Мадлен беше повярвала в нея и беше продължила да чете. Беше чела за смърт, за кръв и болка, беше се фехтовала с учителя си и се беше заблуждавала, че е познала и жестокостта. А след фехтовката двамата се освежаваха с напитки в парка.