Тя вдигна ръка за поздрав и спря до него, все едно е излязла по същата работа.
— Сега вече ще поспя спокойно — промърмори войникът и се отдалечи.
Мадлен се мушна в стадото и си избра един кон. И под прикритието на последните часове от отминаващата нощ напусна лагера и се отправи обратно към Ла Рошел.
Двадесет и девета глава
март 1569 година
Нощта се топеше, птиците виеха звучните си трели, а първите лъчи на слънцето докосваха горния ръб на западната стена на Ла Рошел.
Войниците върху стената наблюдаваха изгрева. Струваше им се по-красив и по-ясен от обичайното, носещ със себе си свеж аромат на росна трева и детелина. Изведнъж стражите забелязаха някаква смътна сянка, която с приближаването си доби очертанията на ездач. Слънцето се вдигаше точно зад гърба му и войниците трябваше да присвият очи, за да видят каквото и да било. Големият оранжево-червен диск на слънцето висеше точно зад главата на ездача като кървав ореол и той приличаше на някакъв ангел на смъртта, дошъл да отнесе падналите воини. Побиха ги тръпки, някои дори се прекръстиха. Но лейтенантът им не се впечатли, а хладнокръвно им заповяда да са в готовност за стрелба.
Ездачът спря пред портата и вдигна нагоре лице, опръскано с кръв.
— Аз отмъстих за принц Дьо Конде!
Гласът беше висок и ясен и за изненада на стражите издаваше, че говори жена.
— Убиецът на Конде е мъртъв. Аз, Мадлен дьо Мондидие, убих гвардейския капитан Монтескьо!
За един съвсем кратък миг лейтенант Пиефор загуби самообладание. На иначе каменното му лице се изписа смес от изумление и ужас, но той бързо се овладя, заповяда на войниците си да слязат от стената, за да отворят на жената, и сам слезе да говори с нея.
Адмирал Колини изглеждаше смазан. Силните му черти този път не можеха да прикрият умората му. Чувстваше се стар. Твърде стар за тежката роля на лидер, твърде стар за войната и за всички наложителни, но тежки решения. Беше служил на своя Бог вярно и последователно, но това му беше струвало скъпо. Колини хвърли поглед на самотния дървен кръст, който висеше на стената. Не можеше да е другояче. А сега тази мадмоазел Мондидие. Беше пратил да я повикат й я чакаше всеки момент. Какво щеше да я прави? Твърде дълго беше отлагал решението.
Навън беше паднал мрак, но вътре огънят осветяваше и стопляше стаята. Колини се чувстваше добре в примитивните условия в крепостта. Харесваше му грубата простота на каменните стени, харесваше му липсата на лукс и разкош, които толкова лесно променяха и разваляха слабите и които отдавна бяха покварили папската паплач. Позлатените статуи на светци не бяха по-различни от култа към Златния телец.
Колини седна на масата, запали една-единствена свещ и погледна двете книги, които бяха поставени до приспособленията за писане и един навит на руло документ. Един красив екземпляр от немската библия на Лутер, отпечатана във Витенберг, и френският превод на Новия завет от Льофевр д’Етапл. Божието слово трябва да се търси в чистата му простота, а не в мистичния воал на благовонията, което в ушите на неуките превръща латинските фрази в някакви заклинания.
Пазачът влезе и съобщи, че е пристигнала.
— Мадмоазел Мондидие, заповядайте, седнете.
Тя стоеше прага и при неговите думи направи няколко колебливи крачки към масата.
— Искали сте да говорите с мен?
Мадлен се спря насред стаята. По-голямата част от деня беше спала, след като първо се беше измила старателно, и кървавите събития от изминалата нощ й се струваха като далечен, невероятен кошмар.
— Има няколко неща, които бих искал да обсъдя с Вас, мадмоазел — каза адмиралът твърдо, но после продължи с малко по-мек тон. — Моля Ви, няма ли да седнете на масата до мен?
Мадлен се настани срещу него. И двамата мълчаха. Мадлен разглеждаше ръцете на адмирала, чиито пръсти неспокойно поглаждаха подвързаната в кожа книга със златни букви. Най-сетне Колини се покашля и взе думата:
— Мадмоазел Мондидие, успели сте — малко или повече неволно — сама да се поставите в крайно опасна ситуация. Не послушахте съвета ми доброволно да останете в килията си. Решили сте въпреки всичко да излезете и да се включите във войната, а в резултат сте пострадали сериозно. Умолявам Ви, този път ме послушайте. — Той се взря настойчиво в нея. — В момента цял Ла Рошел знае името Ви, Вие сама сте го съобщили на всеослушание при завръщането си. Но макар и убийството на екзекутора на Конде да радва сърцата на хугенотите, с разкриването на самоличността си сте направили оставането си в града невъзможно.