Канцлерът направи поклон и излезе.
— Стигнахме и до Вас, мадмоазел Мондидие. Естествено, пределно ясно е, че от устата Ви не трябва да излиза и дума за това, което се случи тук днес, нали? — Кралицата погледна Мадлен в очите.
— Да, госпожо — отговори Мадлен, без да отмества поглед.
— С тази заповед Ви приемам като своя придворна дама. — Катерина й подаде единия от останалите два документа.
Мадлен беше изумена. Нещата едва ли биха могли да се развият по-добре. Най-сетне беше получила достъп до най-добрите кръгове, най-сетне щеше да общува с изискани и могъщи хора, водени — така поне се надяваше — също като нея от любопитство. Щеше да има възможност да изразява себе си, да учи нови неща. Мадлен изпрати наум извинение и усмивка на баща си. Той щеше да разбере защо не се е прибрала вкъщи, в това беше сигурна.
Мадлен коленичи пред кралицата и целуна протегнатата й ръка.
— Мадам… — започна тя, но Катерина я прекъсна.
— Изправете се, дете, и ме чуйте. Да си придворна дама не е лесна работа. Не си мислете, че става дума само за красиви рокли, забавления и благородни кавалери. Вие ще работите за мен, а аз изисквам безусловна лоялност и вярност. Разбирате ли?
37
— Да, разбира се! — възкликна Мадлен. После се изправи и се поклони, макар и с леко закъснение.
— Чудесно. — Весела усмивка се разля по устните на Катерина, а после тя подаде на Мадлен третия документ. — Утре ще ме последвате заедно с останалата част от свитата ми в Мо. Но тъй като ми предоставихте каретата си, а явно сте добра ездачка, може да си изберете един от конете ми. Предайте този документ на коняря ми. Ще ви очаквам в Мо на кон и с шпага на хълбока.
Пета глава
26 септември 1567 година
Следващата сутрин беше заета с трескава дейност. Всички бяха изпълнени с тревога, след като стана ясно, че кралят и кралицата майка са заминали. Още в пет сутринта канцлер Лопитал беше започнал да дава необходимите заповеди, за да може останалата част от двора да ги последва, и оттогава цяла върволица прислужници, кочияши и камериерки не спираха да сноват из замъка. Чуваха се какви ли не слухове, но никой не знаеше нищо със сигурност, Лопитал беше казал само най-основното. Ясно беше единствено, че трябва да стигнат до близкия град Мо. Затова конюшните бяха изпразнени, а всички коне и карети чакаха на двора. Лейтенант Монтескьо изкрещя няколко заповеди на хората си и изчезна.
В един просторен, светъл салон седеше бледо шестнайсетгодишно момче. Помещението беше пищно обзаведено. По стените висяха множество картини с голи женски фигури, а насред стаята стоеше легло с балдахин от тежко тъмночервено кадифе и две статуи от двете страни на таблата. Младият мъж прокара дясната си ръка върху мустаците си. После наплюнчи пръсти и приглади брадата си. Колко рядко беше окосмението му, а толкова грижи полагаше той за него. Анри д’Анжу беше хилав младеж. На издълженото му лице обикновено беше изписано безразличие, сякаш светът е твърде прозрачен и отегчителен, но тази сутрин той едва скриваше вълнението си, а пръстите му потропваха нервно по перваза на прозореца.
Анри д’Анжу беше почти готов със сутрешния си тоалет и следеше сутрешната дейност през прозореца, безупречно облечен в златист подплатен дублет с високо деколте, малка нагъната яка, червени, плътно прилепнали чорапи с къси, бухнали панталони отгоре, а на раменете си беше наметнал къса червена мантия, обточена със скъпа кожа. На дясното му ухо висеше златна обица с голяма капковидна перла. Малки капки пот бяха избили но челото му. Беше изпратил камериера си с поръчение да повика Монтескьо и сега следеше с поглед как лейтенантът приближава през двора.
Не след дълго камериерът въведе Монтескьо в покоите на младия принц.
— Вероятно вече знаете, че майка ми и брат ми Шарл са отпътували за Мо? — каза Анри д’Анжу.
Той все още стоеше прав, с гръб към Монтескьо и привидно безразлично гледаше през прозореца, но в гласа му се долавяше напрежение. После се обърна, срещна за миг погледа на лейтенанта и седна.
Монтескьо беше млад мъж с тъмна, къдрава коса. Като младеж му бяха счупили носа в един бой и сега той изглеждаше като странна неправилна буца.
В погледа му се четеше, че е притеснен.
— Да, Ваше Величество. Какво ще правим сега?
— Какво ще правим ние сега? Не, уважаеми, Вие бяхте този, който смяташе, че може да се извлече полза от въстанието на хугенотите. Вие се оправяйте сега. Аз не искам да имам нищо общо с това. — Анри се поколеба. — Мислите ли, че майка ми знае…?