— Ако кралицата беше узнала за нашата… за моята намеса, отдавна щях да съм арестуван. — Монтескьо се замисли. — Подозирам, че кралицата майка е получила известие, че хугенотите приближават. Може би дори вече е узнала за хората край Розе ан Бри и затова е отпътувала заедно с краля. Но не мисля, че знае всичко.
— Тогава защо не е взела и мен? — простена Анри.
Монтескьо вдигна рамене.
— Ако заповядате, ще тръгна веднага за Розе ан Бри със съобщение до Конде или Колини за случилото се тук. Все още не всичко е изгубено.
— Правете каквото искате, господине. — Анри беше свел очи към пода, но звучеше по-спокоен.
Монтескьо въздъхна с облекчение.
— Дори и укрепен, Мо все пак не е Париж — каза той. — И там кралят може да пострада, а докато Шарл е бездетен, престолонаследникът все още сте Вие. — Монтескьо се опита да звучи ободряващо.
И успя. За един кратък момент лицето на Анри просветна, а после върху него се изписа обичайното арогантно изражение на привидно безразличие.
— Чудесно, господине — каза той и се изправи. — Направете каквото е необходимо. Съжалявам, че се наложи гостуването Ви да се удължи. И нека не чувам повече нищо по въпроса, докато не донесете новини за разрешаването му.
После Анри отново се обърна и загледа разсеяно през прозореца, а Монтескьо се поклони и излезе.
Проклет да е този Анжу! Вечно трябва да се досещаш за мислите и желанията му, да ги изказваш вместо него. Сякаш си внушава, че като не издаде лично заповедта, вината няма да е негова.
Монтескьо ядно пришпори коня си, мина през южната порта и влезе в гората. Това беше най-бързият път. Ръмеше, клоните на дърветата го бръскаха, а един дори го одра по лицето. Той изруга, но продължи, без да намалява темпото, и само два часа по-късно наближи скривалището на хугенотите — една разнебитена колиба, добре скрита сред дърветата. Веднага го въведоха вътре.
40
Вече стоеше пред красивия благородник, който така елегантно беше прибрал светлокестенявите си коси в плитка на тила. Монтескьо с горчивина се замисли за собствения си грозен нос, за острите си тъмни коси и в него се надигна омраза срещу този мъж, който имаше всичко. Замисли се за красивите придворни дами, които дори не го поглеждаха, за малката камериерка с червения люспест обрив, която беше принуден да си вземе за любовница. Веднъж само господарят му Анри д’Анжу да стане крал, тогава вече нямаше да има граници за издигането му. Можеше да стане дори маршал… Да, Луи дьо Конде, който стоеше пред него, беше благородник, принц по рождение, но преди всичко удобен инструмент и в крайна сметка проклет поддръжник на хугенотите, когото Монтескьо нямаше да се поколебае да ликвидира, щом постигне целта си. Монтескьо знаеше, че званието лейтенант е границата на възможностите за човек с неговото положение и че би било истинско чудо да израсте още. Но сега това чудо беше на път да се случи.
Той преразказа на Конде всичко, което знаеше за бягството на краля и свитата му към Мо.
Конде го изслуша замислен.
— Бертран! — викна той високо и остро. Един войник влезе. — Иди в плевнята и събуди адмирала. Помоли го да се яви възможно най-бързо.
След няколко минути се появи адмирал Колини. Беше изтощен от пътуването, а когато забеляза Монтескьо, в очите му се появи и досада.
— Лейтенант — каза Колини и леко кимна. — Последната ни среща беше прекъсната от неприятен инцидент. Надявам се този път да имате подробни сведения за ловния излет вдругиден?
— Тъкмо там е проблемът — намеси се Конде. — Кралят и кралицата майка тайно са избягали в Мо вчера вечерта. А днес натам се отправя и останалата част от двора. Явно някой ги е предупредил за плана ни. Но за какъв неприятен инцидент говорите, адмирале?
За момент Колини му се стори смутен.
— Един нещастен старец дочу разговора ни в конюшнята на „Веселият глиган“. Затова помолих лейтенанта — Колини любезно се поклони на Монтескьо — да предприеме съответните мерки. Успяхте ли, лейтенант, или може би именно той е издал плана ни?
Монтескьо беше направил всичко по силите си, за да изличи гледката на ужасения старец от главата си и не му беше приятно да му припомнят кървавия епизод. Сега убийството отново изникна пред очите му.
— Всичко стана твърде бързо, но човекът би трябвало да е мъртъв. — Монтескьо се поколеба. — След като го промуших с шпагата си първия път, реших, че е умрял. Но той се вкопчи в мен, докато излизах от конюшнята и… и ме прокле! — На челото на Монтескьо бяха избили малки капчици пот. — На вратата го намушках още два пъти, дълбоко, навсякъде имаше кръв. Трябва да е умрял!