Монтескьо затвори очи и за пръв път си припомни случката в нейната цялост. Старецът лежеше безжизнен на прага, а от гърлото му шуртеше кръв. Самият Монтескьо за малко да прегази коняря. Някаква фигура… Монтескьо отвори очи. Невъзможно. Но, да, вратата на кръчмата се беше отворила. И шпагата, сега ясно виждаше шпагата, близостта на стоманата и опасността, натрапчивото усещане, че просто трябва да се махне оттам.
— Във „Веселият глиган“ е имало и друг гост — каза той накрая.
По време на разказа му Конде го беше наблюдавал отвратен. Колини просто гледаше отнесен в нищото. Сега адмиралът рязко приближи до Монтескьо.
— Андре, не може да говориш сериозно? — Колини изглеждаше разколебан.
Монтескьо разказа какво е видял.
— Можеш ли да опишеш мъжа с шпагата? — попита Конде.
Монтескьо затвори очи и се опита да си припомни картината. Имаше нещо странно в нея. Шпагата, очертанията на някаква деликатна фигура, косите. Косите — бяха дълги, пищни и къдрави!
— Беше жена — възкликна той. — Жена с дълги кестеняви коси!
Колини и Конде го гледаха онемели.
После лицето на Конде изведнъж просветна.
— Опитай се да я опишеш по-точно — каза той.
Монтескьо се опита. Беше я мярнал само за миг, но освен за косите й беше добил представа и за приблизителната й възраст и фигура.
— Съвпада! — каза Конде. — Снощи пропуснах една жена на път към двореца. Една жена, която отговаря на описанието Ви. А по-късно същата вечер кралицата е отпътувала! — Конде ядосано свъси чело. — По дяволите, трябваше да се досетя, че придворните дами на Катерина рядко са безобидни. Трябваше да я задържа. Тя каза, че леля й била графиня Дьо Карон. Но името й… Бертран! — викна той. — Бертран!
Войникът влезе в стаята.
— Вие бяхте на пост вчера вечерта, когато пуснах жената в каретата да мине, нали?
— Да, принце.
— Тя каза ли Ви името си?
— Мадлен дьо Мондидие, принце.
— Хм, не съм чувал това име, а все си мислех, че познавам отлично придворните дами. — Конде се засмя, но млъкна, щом видя гневния поглед на Колини.
— Но тя каза, че отива в двореца — продължи после замислен.
— Никога не съм я виждал в двореца, принце — каза Монтескьо и неспокойно се размърда.
— Да, но в момента е там — каза адмирал Колини и поклати глава. — Затова е най-добре да се откъснете от придворните, лейтенант. Ако Вие сте я видели, е възможно и тя да е видяла Вас. А предполагам, че не бихте желали да Ви посочи на кралицата майка, нали така, уважаеми Монтескьо? — Колини изгледа с презрение мъжа, чието лице беше побеляло като платно при думите му.
— Ви за отличния съвет, който несъмнено ще последвам. — Устните на Монтескьо потрепнаха. — Задължен съм Ви и за загрижеността за благоденствието ми. Ако Ви интересува, ще ви уведомя за местонахождението си по-късно.
Монтескьо кратко се поклони на двамата мъже, завъртя се на пети и с бързи стъпки излезе.
Шеста глава
27 септември 1567 година
Заедно с останалата част от двора Мадлен беше пристигнала в Мо, където кралицата майка и крал Шарл вече бяха на сигурно място зад градските стени. Можеше да заспи права от изтощение, но всичките нови впечатления от последните дни не й позволяваха. Предната вечер двете с Габриел трябваше да пренощуват в една тясна, студена стаичка в Шато дьо Монсо, а рано сутринта Габриел беше пътувала до Мо в кола заедно с още две камериерки, докато Мадлен пристигна в укрепения град на гърба на новия си червеникавокафяв андалусиец, който Катерина й беше подарила. За съжаление на Мадлен обаче на фона на общата суетня това не беше забелязано от особено много хора.
В Мо я бяха настанили в стая заедно с една от другите придворни дами на Катерина Медичи — червенокосата Шарлот дьо Флавини с хладните сиви очи, които придаваха особена твърдост на иначе красивото й лице. Недоверието, с което Шарлот беше подходила към съквартирантката си, беше омекнало, но едва до безразличие. Кралицата не беше говорила с Мадлен след разговора от предната вечер.
Най-сетне Мадлен заспа и засънува. Сънува един самоуверен благородник, който я гледа развеселен. После сънува Габриел, която крещи, докато я влачат към кладата, но адмиралът безучастно продължава да си яде кървавата патица, която всъщност все още е жива и пляска с крила, докато той впива зъби в гърлото й, а от зеещата му уста и от пробитото гърло кръвта плиска като фонтан. Най-сетне той й извива врата с едно кърваво изхрущяване. Пламъците се плъзгат нагоре към Габриел, а Мадлен вика за помощ и напразно се опитва да си пробие път сред тълпата, докато една червенокоса жена се смее и я сочи с пръст. После отново се появява благородникът и я обгръща с ръце, а тя се взира дълбоко в очите му. Дълго време се гледат така. Но нещо се променя, нещо не е както трябва. Внезапно лицето му се изкривява и става грозно и с едно рязко движение той прерязва гърлото й.