— Този път беше по-добре, мадмоазел. Ако искате да развивате духовните си качества, най-добрата отправна точка е честността — както пред самата себе си, така и пред другите. Трябва да се освободите от затвърдените вече норми и мнения и открито, честно и безпристрастно да претегляте аргументите едни спрямо други. Сега вземете „Il Principe“, книгата е на нощната ми масичка.
В следващия един час Мадлен чете на глас от „Владетелят“ на Макиавели, седнала срещу кралицата. Четивото беше крайно увлекателно. Ако поданиците му са измамници или подлеци, владетелят естествено не може да се справи с тях чрез благородство.
— Макиавели е бил хвърлен в затвора и изтезаван от моята фамилия — каза Катерина с отнесен поглед. — Но това е било преди да се родя, а и са го освободили година по-късно. Вие католичка ли сте, Мадлен?
— Да, мадам.
— Какво мислите за религиозната война?
Мадлен се замисли сериозно. Да, кралицата изискваше от нея да е искрена, но нямаше причина да проявява и наивност. Темата беше опасна.
— В много отношения аргументите на еретиците натежават — каза Мадлен. — Критиката им срещу индулгенциите например не е съвсем безпочвена. Има известна логика и в желанието им да направят Свещеното писание разбираемо за всички. Но не знам къде е истината. Въпреки всичко смятам, че хората трябва да имат право да упражняват религията, в която вярват.
— Истината. — Катерина поклати глава. — Бихте искали да знаете къде е истината — в Светата католическа църква или в калвинистката реформация, така ли? Все пак религията е вяра, Мадлен, и затова не би могла да бъде подкрепена с доказателства. Истината като понятие е в най-добрия случай ненужна, в най-лошия се превръща в основа на унищожителен фанатизъм, като този, който в момента разкъсва Франция. От гледната точка на един владетел религията има значение не по силата на истинността си, а доколкото е от полза. Помислете по въпроса, мадмоазел. В какво вярват хората е от второстепенно значение. Но в момента те се държат като престъпници и владетелят трябва да направи нещо, нали така? Вземете „Il Principe“ със себе си и се върнете с отговор, след като го прочетете.
Когато Мадлен се върна в стаята си, там освен Шарлот дьо Флавини имаше още четири дами. За изненада на Мадлен Шарлот я посрещна с усмивка на устните. Но не и в очите.
— Скъпа мадмоазел Мондидие, позволете ми да Ви представя някои от нашите придворни дами.
Мадлен ги поздрави вежливо, но разсеяно. Все още мислеше за разговора с кралицата.
— Мадам Дьо Рец, за мен е чест — промълви тя и направи реверанс, когато Шарлот й представи една достолепна руса жена.
Все пак й се наложи да се концентрира върху присъстващите, защото петте жени сърдечно, но настойчиво я заразпитваха за срещата й с кралицата.
— Надявам се да не ми се обидите, мадмоазел — каза Шарлот дьо Флавини, — но позволете ми да Ви подаря един кринолин за роклята Ви. И ме наричайте Шарлот!
— Много сте мила, Шарлот. Но се опасявам, че никоя от роклите ми не може да побере подобен кринолин.
— Моята камериерка е много умела в шиенето — каза мадам Дьо Рец. — Веднага ще Ви я изпратя, за да Ви вземе мерки и да преправи роклите Ви. Но не ни дръжте повече в напрежение. Какво искаше кралицата от Вас? Много ли е сериозна ситуацията?
Мадлен огледа петте жени. Беше убедена, че зад интереса им стои нещо повече от обикновена дружелюбност и любопитство. Трябваше да узнае мотивите им. Вероятно всички търсеха благоразположението на кралицата и тя трябваше да е подготвена, че са готови да се борят за него с всякакви средства.
— Скъпи дами — каза тя, — в срещата ни нямаше нищо драматично. Кралицата поиска да й почета на глас, за да се отпусне. И когато се умори, ме отпрати.
Шарлот не й повярва. Мадлен видя как червенокосата дама, с която трябваше да дели стая, се опитва да скрие недоверието си зад усмивка. И разбра, че всяка от придворните дами всъщност може да е част от заговора. И че вероятно и те подозират нея в същото.
Седма глава
28 септември 1567 година
На другия ден дворът беше разбуден още по тъмно. Швейцарците бяха пристигнали и всички трябваше да тръгнат към Мо колкото е възможно по-скоро.
Мадлен беше неспокойна. Всичко се случваше твърде бързо, тя все още не беше имала възможност да изпрати съобщение до баща си. Той сигурно с нетърпение чакаше вести след писмото от леля й. Трябваше скоро да му разкаже всичко — за срещата с кралицата и за това, че е приела поканата да стане придворна дама. Той сигурно ще се натъжи, че животът им заедно в семейното имение е приключил. И все пак тя беше сигурна, че баща й ще се радва заради нея.