По времето, когато Мадлен се виждаше тайно с Давид, баща й се беше досетил и беше започнал да говори за деня, в който вече порасналата му дъщеря ще се откъсне от него и ще тръгне да покорява света. Сега това се беше случило.
Животът й вкъщи определено беше приключил. Всъщност тя беше зряла жена много отпреди баща й да се досети за това.
Мадлен имаше нужда да се отърси от безпокойството и затова реши да язди сама от Мо до Париж. И без това местата в каретите бяха недостатъчно. В същото време й беше напълно ясно колко опасна е ситуацията, не искаше да привлича внимание и по този начин да отвлича войниците от истинската им работа. Затова извади дрехите, с които беше пътувала пет дни по-рано на идване от Руан. Вдигна косите си под шапката и остана доволна от вида на ездача в огледалото. После препаса шпагата на кръста си и се усмихна на отражението си с известно притеснение. Наивно ли беше да смята, че ако се стигне до битка, ще се справи?
Часът беше три сутринта на 28 септември, когато свитата се отправи към Париж, ескортирана от швейцарската гвардия. Пътят беше малко над 25 мили, но трябваше да тръгнат рано, защото мнозина щяха да се движат пеша. Като римски легион швейцарците се подредиха в компактен правоъгълник около краля, кралицата майка, придворните дами и багажа им. Този път, понеже не пътуваха тайно, Анри д’Анжу беше поканен в каретата с брат си Шарл, но обиден отказа и предпочете да язди.
Седемнайсетгодишният крал все още не можеше да повярва на сведенията, достигнали до майка му. Но понеже от опит знаеше, че тя винаги има право, последва съвета й да тръгнат към Париж. В същото време дълбоко в себе си изобщо не можеше да допусне, че хората биха посегнали на собствения си крал.
Съмна се и напрежението леко се успокои. Съгледвачите, които бяха пратени напред, досега не бяха забелязали вражески сили, но дисциплинираните швейцарци не разваляха гъстата формация, за разлика от конниците, които яздеха без ред встрани, извън закрилата на гвардейците.
Мадлен се държеше настрани от останалите. Другите ездачи продължаваха да смятат, че тя е един от тях, и нямаше причина това да се променя. Докато излизаха през градските порти на Мо, тя ги огледа с любопитство и се опита да предположи кой кой е. Анри д’Анжу се разпознаваше лесно. Беатрис й го беше показала предния ден и тя трудно би могла да обърка пищно облеченото момче е друг.
Минаваха през гора от могъщи стари дъбове, покрити със златистото и червеникавокафяво одеяние на есента, под тях растяха папрати и пъстри гъби, а габърите и конските кестени бяха натежали от хиляди зрели плодове. А когато минаха покрай гъсталак, отрупан с боровинки, Мадлен не можа да устои и слезе от коня, за да си откъсне няколко.
Излязоха от гората и пред тях се ширнаха плодородни ниви. Платото се простираше далеч на запад, докъдето стигаше погледът, чак до река Марна, която минаваше от дясната им страна, и те продължиха напред през него, като я ползваха за ориентир.
Швейцарците представляваха впечатляваща гледка в бляскавите си брони и огромната гора от успоредни копия, и Мадлен нямаше как да не се възхити от вида им. Но го правеше безмълвно и от разстояние от страх да не разкрият пола й.
— Кавалерия!
Викът беше ясен и пронизителен и Мадлен застина. Беше дадена заповед да спрат. В далечината вляво се забелязваше някаква бързо растяща маса, в която скоро се откроиха конници, а тропотът на галопиращи коне ставаше все по-силен. Швейцарците сгъстиха редиците си и се обърнаха с лица навън.
Сърцето на Мадлен препускаше. Осъзна, че като конник, въоръжен с шпага, от нея се очаква да се бие, ако се наложи. Нямаше друг избор, беше излязла извън защитните колони на гвардейците.
На няколкостотин стъпки пред конвоя спряха и вражеските ездачи.
Кавалерията наброяваше поне шестстотин мъже. В продължение на няколко дълги секунди двете войски останаха застинали една срещу друга. После един ездач се откъсна от групата конници и Мадлен с изумление разпозна благородника, който й беше разрешил да продължи към Шато дьо Монсо.
— Съобщете на краля, че Луи дьо Конде желае да говори с него!
Той се провикна високо и ясно със същия онзи властен и приятен глас от първата им среща и Мадлен неволно се усмихна. Нима това беше самият Луи, принцът на Конде, или този мъж просто предаваше думите му? При всички положения този човек беше враг и момичешкото й увлечение можеше да й струва живота.