Момичето се огледа. Наоколо не се виждаше жив човек, а зеленчуковата градина беше обрасла с плевели. Дали кръчмата изобщо ще е отворена? Мадлен нямаше нищо против да се окаже единственият гост. Иначе хората като нищо ще се възмутят от жена в мъжки дрехи. За всеки случай с няколко сръчни движения пъхна дългите си коси под шапката и я нахлупи ниско над очите си, така че лицето й да е колкото се може по-скрито.
Първо трябваше да се погрижи за коня си. Насред прашния двор имаше кладенец. Отляво беше конюшнята, чиято порта висеше открехната на счупените си панти, но и там не се виждаше нито кръчмар, нито коняр. Може би все пак трябва да продължи към Абанкур? В този момент отнякъде се чу кудкудякане и Мадлен забеляза три кокошки, затворени в курник, прилепен до конюшнята.
— Ехо? — викна тя. — Има ли някой?
За нейна изненада иззад кладенеца изникна мърляво лице. Това явно беше конярят, а тя изглежда беше нарушила обедната му дрямка. Хвърли му юздите и му нареди да се погрижи за коня й, а той я изгледа кисело, докато ги поемаше. После Мадлен се обърна и влезе в занемарената гостилница.
Един слаб мъж с угодническа усмивка пристъпи да я посрещне.
— Добре дошли в „Глиганът“ — каза той и алчно огледа дрехите на Мадлен от горе до долу. — Ще желае ли господинът нещо за ядене? Мога да предложа превъзходен кок о ван[1].
Усмивката на съдържателя беше станала още по-широка при вида на скъпите дрехи и тежкия меч и Мадлен си помисли, че свъсеният мърляв коняр е за предпочитане.
— Омлет и хляб, друго не ми трябва — каза тя. — И вино, ако е хубаво. Не искам някоя кисела помия.
Огледа се. Беше сама и това не беше никак изненадващо. Помещението беше задушно, мрачно и мръсно, миришеше на плесен, във всички ъгли висяха паяжини, а дебел слой прах покриваше всичко. Е, какво да се прави. Всъщност още по-добре, че ще чака Пиер тук сама. Така не рискува да разкрият пола й и това да й създаде проблеми. Три дълги маси и прилежащите им пейки запълваха по-голямата част от помещението. Мадлен се поколеба, но забеляза, че в дъното на тъмната зала има малка ниша, скрита от останалата част на помещението със завеса от избелял син шевиот — неочакван лукс в иначе западналата кръчма, и тя се настани там и дръпна завесата, доволна, че тя допълнителното я скрива от любопитните погледи.
Облаци прах се вихреха около копитата на коня. Ездачът се огледа и по изпотеното му лице премина израз на облекчение, когато забеляза „Веселият глиган“. Мъжът беше четиридесет и пет-петдесетгодишен. Дрехите му бяха прашни, а лицето — изцапано, но все пак цялата му осанка излъчваше достолепие. Чертите на лицето му бяха правилни — ясно изразени скули и прав нос, който му придаваше вид на римски цезар. Заострената му брада сякаш подчертаваше силния му характер, а съсредоточеният поглед допълваше впечатлението за острота.
— Погрижи се добре за коня ми — каза той, като пъхна една монета в дланта на мрачния коняр, и от изненада стиснатите устни на момчето се опънаха в нещо между усмивка и озъбване и разкриха редките му почернели зъби.
Мъжът отвори вратата на гостилницата и в първия момент остана като ослепен след ярката слънчева светлина навън. После очите му привикнаха към мрака и той забеляза чакащия гост на най-задната маса. Следван по петите от кръчмаря, мъжът пристъпи в дъното и седна на пейката.
— Само вино. Няма да се застояваме — каза на кръчмаря.
Съдържателят се затътри, за да донесе вино, като мрачно проклинаше наум жилавия петел, който така и не беше успял да пробута на нито един гост досега.
— Сами сме, отлично място сте подбрали, адмирале — каза другият мъж. Той беше млад, с тъмна къдрава коса и нос, който изглежда беше поел не един и два удара. В погледа, отправен към събеседника му, се четеше известно лукавство. Едва ли го беше чакал дълго.
Възрастният адмирал го изгледа и за миг през лицето му премина сянка на недоверие.
Съдържателят остави кана бургундско на масата им и отново изчезна.
— Всичко готово ли е? — попита адмиралът.
— Почти — отговори мъжът с кривия нос. — Близо шейсет въоръжени мъже са на път за Розе ан Бри. Кралят и дворът му са разположени наблизо, в Шато дьо Монсо, а след пет дни е заплануван лов. Можем да ударим тогава. Макар че и в самия дворец не са особено добре защитени. Ако мога да разбера защо тая флорентинска вещица Медичи не си седи на сигурно в Лувъра! Но така или иначе, адмирале, мисля, че най-сигурно би било да нанесем добре организиран удар върху Шато дьо Монсо. Хората Ви са достатъчно за целта.
1
„кок о ван“ или „кок о вен“, фр. coq au vin — букв. „пиле с вино“, класическа френска рецепта. — Б. пр.