И все пак Луи, принцът на Конде, имаше двадесетгодишен военен опит, а Мадлен се фехтоваше едва от две години. Той кръстоса шпагата с дългата си кама, така че се образува едно V, заклещи в него шпагата на Мадлен и с рязко кръгово движение я изби от ръката й. Оръжието се приземи в прахта на няколко стъпки от Мадлен, а Луи насочи върха на своята шпага към гърлото на младата жена.
Междувременно хугенотската кавалерия беше отстъпила от непробиваемата стена на швейцарските копия, в резултат на което малката група ездачи, тръгнали в атака срещу мъжете от свитата, я последва. Сблъсъкът беше продължил всичко на всичко половин час.
— Поздравления, мадмоазел! — Луи й отправи неустоима усмивка, свали шпагата си и се поклони. — Изглежда, сте също толкова смела, колкото и красива. Дълбоко се разкайвам, че Ви раних, и се надявам при друг случай да се насладя на компанията Ви под влияние на Венера, а не на Марс. Затова ще Ви спестя неудобството да Ви взема в плен — при все че компанията Ви би ми донесла огромна радост. — После той обърна коня си и в галоп се върна при войниците си.
Мадлен го проследи с поглед. Милият му комплимент беше потушил гнева й и беше предизвикал буря от чувства в гърдите й.
Сега вражеската кавалерия отново се беше отдалечила на няколкостотин стъпки разстояние. Дълго време двете страни останаха в очакване една срещу друга. После откъм швейцарската формация се чу вик и свитата отново потегли. Пътуването към Париж продължаваше.
Хугенотите ги последваха. Кралят, кралицата майка и цялата им прилежаща кралска свита се движеха колебливо и неспокойно и хвърляха притеснени погледи към врага, който ги следваше, без да скъсява или увеличава дистанцията.
Мадлен всеки момент очакваше нова заповед за атака. Но единственото, което стигаше до ушите й, беше неспокойният звън на оръжия и брони. Дори шепот не се чуваше, всички стояха в напрегнато мълчание, също като нея. Тя усещаше сърцето й да бие силно и учестено в гърдите.
Там яздеше и той, противникът й, който я беше ранил. Виждаше го най-отпред сред кавалерията. Лесно беше спряла кръвта, раната беше само повърхностна, но я беше разгневила. И щом се сетеше за комплимента му, гневът й към него утихваше и тя почваше да се гневи на себе си и на своята слабохарактерност. Хвърли поглед към него. Той беше зает да води ездачите си. Но й се стори, че надига шапката си в дискретен поздрав.
Времето минаваше, а хугенотите не предприеха ново нападение. Яздеха встрани от свитата в същото темпо като нея. Не се случваше нищо и скоро сред придворните дами се разнесе тих шепот, защото часовете си летяха и те вече имаха нужда от храна и почивка.
Слънцето беше слязло ниско до хоризонта, а походът продължаваше. Не можеха да спрат за отдих в такава близост до врага. Сякаш безкрайното вълнение и изтощение нямаха край. После падна мрак и напрежението нарасна още, но швейцарците принуждаваха свитата да поддържа темпото. Трябваше да стигнат Париж, само зад стените на Лувъра щяха да са в безопасност.
— Врагът няма как да се възползва от тъмнината, трябва да го направим ние — каза Катерина и изгледа изпитателно двамата си синове и канцлера.
Тя седеше с Лопитал, крал Шарл и Анри д’Анжу в кралската карета в центъра на формацията. След сблъсъка синът й Анжу се беше скрил зад швейцарските редици и мълчаливо беше приел предложеното място в каретата. Шарл също мълчеше. Но Катерина познаваше големия си син достатъчно добре, за да знае, че зад мълчанието му се крие не страх, а гняв.
— Имате право, мадам — каза канцлерът. — Вие и кралят вероятно бихте могли да стигнете Париж под прикритието на тъмнината. Това би било дързък план, но е важно да действаме първи. Положението е доста нестабилно. Убеден съм, че сега, когато нямаме добра видимост, врагът ще предприеме нещо.
Лопитал погледна младия Шарл.
— Ако ние не виждаме врага — продължи канцлерът, — и той не вижда нас. Бихме могли да придвижим каретата на Ваше Величество най-отпред във формацията и да се откъснем заедно с една редица швейцарци. В същото време основната формация може да се опита да привлече вниманието на врага и да го заблуди. Желае ли Ваше Величество да опита? Достатъчно тъмно е и няма да видят каретата ни.
Шарл погледна майка си. Тя мълчеше, затова той обърна погледа си към канцлера. В крайна сметка смръщен даде съгласието си.
Анри д’Анжу се цупеше. Канцлерът говореше само на Шарл, сякаш Анри изобщо не съществува. Та той беше престолонаследникът, стига Шарл да не се ожени и да не се сдобие със синове. А когато нещата се подредят, когато стигнат на сигурно място в Париж, а нередните му отношения с хугенотите са добре заличени, тогава ще дойде и неговият ред. И първото, което ще направи като крал, е да си намери нов канцлер.