Тя се наведе и всмръкна от тютюна. После се облегна назад и затвори очи.
— Ваше Величество — каза Лопитал, — по отношение на преговорите, това може да се окаже проблем. Не след дълго последиците от обсадата ще почнат да се усещат в Париж. Провизиите ще свършат, затова трябва да се действа бързо. Колкото до парите, с тази война Вие защитавате Светата католическа църква, а тя е много богата. Продайте част от църковните земи и злато, от които свещениците ни така успешно се угояват. Светият отец в Рим не би си позволил да Ви се противопостави. А и не вярвам италианските финансисти да имат интерес да изпускат такъв добър клиент, те спокойно могат да отложат за известно време връщането на… ъъ… не съвсем незначителния дълг към херцога на Ферара.
Катерина кимна, първо бавно и замислено, после отново — бързо и решително.
— Да, може да се получи — каза тя и отвори очи.
— Друга възможност, Ваше Величество, е обезценяване на ливрата.
— Дори не го споменавайте, Лопитал! Добре знаете как жестоко подкопа икономиката ни фактът, че покойният ми съпруг непрестанно я обезценяваше, за да увеличи стойността на златното си екю. Колко струва едно златно екю сега? Две и половина ливри, нали? Или повече? При баща му Франсоа струваше само две!
— Разбира се, Вие сте права, Ваше Величество, в дългосрочен план това подкопава икономиката. Но на Вас ви трябват готови пари, веднага. Ако хугенотите Ви отнемат земи, деликатният баланс, който търсите, няма да струва и пукнато дение, пък било то и обезценено дение! — каза Лопитал, който от умора не внимаваше какво говори.
Катерина го изгледа гневно. Разбира се, той беше прав, но тя не беше свикнала да й противоречат така назидателно.
— Ще обмисля въпроса — каза тя кисело, обърна му гръб и добави: — Искам конкретни цифри. Утре сутринта ми донесете сметка за това с колко трябва да се обезцени ливрата и какво ще означава това за хазната.
Девета глава
октомври 1567 година
Дните в Лувъра бяха натоварени и напомняха живота в някой мравуняк. Прислуга, камериерки, кавалери, войници, пратеници и придворни дами щъкаха из двора, по коридорите, в салоните. Но вечер, когато паднеше мрак, над импозантната сграда се възцаряваше тайнствено спокойствие, тишина, в която привидно всеки оставаше насаме със себе си, но мрачните ъгълчета бяха изпълнени с шумолящи стъпки и шепот.
Мадлен отиваше към покоите на кралицата. Живееше в Лувъра от две седмици и вече се чувстваше като у дома си.
Както обикновено беше вечеряла с другите придворни дами и се беше уморила от оплакванията им. Храната в двора вече също беше разпределена на дажби и при все че всички оставаха сити, ястията бяха станали много по-семпли.
Мрънкала — мислеше си Мадлен. Извън двореца, в града, сигурно е пълно с бедни хора, които са си легнали гладни. Баща й често говореше за правото на всеки човек да бъде сит. Освен това раздаваше чували с пшеница на бедните. И в Париж такива помощи биха били на място, но доставките, които минаваха пред хугенотската обсада, бяха ограничени.
Липсваше й баща й, липсваше й суровият, леко груб начин, по който говореше и заради който оставаше неразбран от мнозина. Заради който мнозина пропускаха да забележат, че Еркюл дьо Мондидие е човек, който има смелост да говори истината. А той беше възпитал така и дъщеря си. В момента тя се разкайваше за детинското упорство, с което често беше посрещала думите му. Той не го заслужаваше. Но Мадлен беше сигурна, че баща й знае, че тя го обича. И все пак не трябваше да забравя да му го каже, когато му пише. „Папа, обичам те.“ Не се знае кога ще се видят отново. И докато с бързи крачки приближаваше стълбището към салона, тя проклинаше хугенотите, чиято обсада не позволяваше изпращането на писма от Париж.
Идваше от по-мрачните и пусти коридори, където се намираха стаите на придворните дами, но в тази част на двореца бяха запалени факли, прислужници обикаляха по задачи, а двама швейцарци охраняваха стълбището към покоите на кралицата. Те безмълвно я пуснаха да мине. Вече се знаеше, че Мадлен дьо Мондидие е новата любимка на кралицата.
Тя направи реверанс, когато се размина с Анри д’Анжу на стълбите, но той изглежда изобщо не я забеляза. Явно се връщаше от среща с майка си.
Арогантен хлапак. Един Бог знае дали Катерина Медичи би могла да направлява него така лесно, както управляваше Шарл.