— Хм, разбирам притесненията Ви, мадмоазел. Разбира се, че имам свои канали за комуникация с външния свят. По принцип използвам пратениците си само за сериозни мисии, свързани с благото на страната. Личните съобщения са на заден план. Но Вие напишете писмото и ми го донесете. Ще видим дали ще може да бъде изпратено. Баща ви живее някъде край Амиен, нали така?
Мадлен потвърди.
— Има ли нещо друго?
— Ваше Величество, мадмоазел Флавини спомена, че притежавате изпарител, керотакис, изобретен от Мария Еврейката. Осмелявам се да попитам дали е възможно да го видя някой ден? Познавам учението на Аристотел за елементите, но никога не съм виждала алхимия на практика.
— Значи се интересувате от алхимия? — Катерина я изгледа изненадана.
— Интересувам се от всяка естествена наука и философия. И не само заради създаването на злато или намирането на еликсир за удължаване на живота. Това последното ми се струва празна работа. Злато може и да е възможно да се създаде, ако основните елементи се съчетаят правилно. Но познанията ни за основните елементи не са пълни.
— Да, четирите елемента на Аристотел сами по себе си не са достатъчни — каза кралицата. — Трябва да се приложат и принципите на живака, сярата и солта. Вземете от книгите ми тази на Парацелз. Именно той е добавил принципа сол. Ще ви изпратя чертежите на своя керотакис и прилежащите към тях записки. Когато ги изучите из основи, сте добре дошла да експериментирате с апарата ми. Това ще е новост — учена жена сред придворните ми.
Мадлен благодари, излезе от салона на кралицата с книгата на Парацелз и се отправи през мрачните коридори към собствената си стая. Замисли се за благоволението на кралицата. Трябваше да е доволна. Сега освен всичко друго беше получила и разрешение да използва редкия керотакис.
И все пак чувстваше тревога. Отдаде част от безпокойството си на това, че вече не можеше всеки ден да язди и да се фехтова. Но това не беше единствената причина. Дразнеше я, че не може да забрави Луи дьо Конде. Когато кралицата спомена името му, безпокойството на Мадлен нарасна. Трябваше да почне да гледа на него като на враг. Дори и самата кралица го беше нарекла „чаровен“. Не, не може така, не трябваше да го възприема така. Кралицата каза, че кралят иска да пречупи Конде и Колини. Мадлен трябва да изтрие мисълта за Луи дьо Конде от главата си. Тя е придворна дама на Катерина Медичи и й дължи вярност.
Поне първоначалната хладина у останалите придворни дами беше намаляла. Мадлен често говореше с Шарлот и тези разговори й харесваха, въпреки че винаги беше леко нащрек, когато общуваше с нея. Не можеше да се отърси от чувството, че Шарлот я преценява, при все че тя се стараеше винаги да се държи дружелюбно и внимателно. Освен това на Мадлен й беше приятно да общува с Беатрис д’Арси и колкото повече я опознаваше, толкова повече ценеше приятелството й. Беатрис беше не просто мила по природа, тя имаше и чувствителен ум, който използваше интелигентно, за да осмисля околния свят. На Мадлен на няколко пъти й се беше приисквало да й сподели за двете си срещи с Конде и за противоречивите чувства, които те бяха породили у нея. Но не се осмеляваше да го направи. Все пак той беше враг.
На първо място трябваше да изпрати писмо до баща си. Ако в крайна сметка кралицата не пожелаеше да използва собствените си ресурси заради него, Мадлен можеше да го организира сама. И без това имаше нужда да прави нещо различно от четене и седене със скръстени ръце до другите придворни дами, докато мъжете водят война.
Малко по-спокойна, тя отвори вратата на стаята си.
Тънки облаци минаха пред луната и хвърлиха призрачна сянка над пейзажа, а фигурата, която приближаваше портата Сент Оноре изглеждаше като гост от отвъдното. Мъжът беше завит под плащ, а лицето му беше скрито в сянката на шапката. Той спря на безопасно разстояние от портата и се огледа. Наглед всичко беше спокойно, той виждаше двамата стражи, които си говореха небрежно. Пристъпи към тях.
— Стой! Кой е там? — Стражите наведоха копията си.
— Идвам с важно поръчение в Лувъра — заяви мъжът с твърд глас, а после каза и паролата.
Стражите се спогледаха и свалиха копията.
— Добре, минавай.
Мъжът уверено тръгна по тъмните улици на Париж към Лувъра. Когато стигна двореца, спря до един от страничните входове, където отново го попитаха за тайния сигнал.
— Смърт на Конде! — отговори той с лека усмивка и влезе.
Озова се в тъмен и пуст коридор. В началото изглеждаше несигурен, но след като постоя неподвижно за момент, направи няколко колебливи крачки вдясно. Отново спря и се заслуша — в далечината чу стъпки. Огледа се и малко по-напред забеляза ниша към стълбище, в която бързо се мушна. Стъпките приближиха, един прислужник в ливрея мина покрай него и отмина, а мъжът облекчено въздъхна.