Габриел беше обещала да занесе храна на Гаспар. Войнишките дажби бяха намалени, но тя беше омаяла един от младите помощници в кухнята и беше успяла да се сдобие с цял варен петел. И тя беше извадила късмет с идването си в двореца. Ведрият й нрав бързо я беше направил много харесвана сред войниците и прислугата и мнозина бяха разочаровани, че е избрала Гаспар за свой любим. Тази вечер той беше на пост пред Лувъра и тя знаеше, че високо ще оцени компанията й. Беше сресала косите на госпожица Мадлен, беше оправила леглото й и останалата част от вечерта й беше свободна.
За да стигне кухненските помещения, трябваше да мине по дългия коридор и надолу по стъпалата.
Габриел потрепери. По това време в тази част на двореца нямаше жив човек. Тя стигна стълбището и тръгна надолу. Изведнъж спря и се заслуша? Кой беше там? Не, сигурно си внушавам, каза си сама и продължи. В следващия момент някой я хвана през кръста и преди да успее да извика, една ръка запуши устата й.
— Шшт, госпожице, моля Ви, не викайте! Не искам да Ви нараня, но трябва да ми помогнете. А аз ще Ви се отплатя, обещавам Ви.
Гласът беше приятен и мил и Габриел се поуспокои. Мъжът й се стори познат, макар че не можеше да се сети къде го е виждала. Тя кимна и той махна ръката си от устата й.
— Търся една от придворните дами — каза той. — Мадмоазел Мондидие. Трябва да говоря с нея, важно е, но никой друг не трябва да ме вижда. Можете ли да ми покажете пътя?
Усмихна се топло и заличи и последните следи от колебанието й. Габриел и без това смяташе, че госпожица Мадлен прекалено много се интересува от политика трябваха й повече любовни приключения.
— Елате с мен, господине, но тихо!
Мадлен бързо наметна халат върху голите си рамене, когато Габриел въведе нечакания гост в спалнята й. Тъкмо си лягаше.
— Конде! — възкликна тя, когато мъжът влезе в стаята, свали си шапката и направи поклон. После Мадлен се опомни и се обърна към камериерката си. — Габриел, при никакви обстоятелства не трябва да споменаваш на никого за тази среща. Излез и пази пред вратата. Ще потропаш леко три пъти, ако някой приближи.
Габриел излезе. На Гаспар щеше да му се наложи да почака храната и компанията й, това тук беше твърде вълнуващо — точно така си беше представяла живота в двореца.
Конде изчака момичето да затвори вратата отвън и отново се обърна към Мадлен. Беше още по-красива, отколкото я помнеше. Косите й бяха пуснати и падаха на меки къдрици върху раменете, а сините й очи сияеха под дългите черни мигли. Лека руменина обливаше страните й и разкриваше смесица от копнеж и очакване.
— Мадмоазел, дойдох да се осведомя за здравето Ви. Никога няма да си простя раната, която ви нанесох. — Той се опита да си придаде разтревожен вид, но не можеше да скрие удоволствието, което изпитваше при вида на красивата жена пред себе си.
— Мосю, раната беше повърхностна. Затова трябва да Ви помоля незабавно да напуснете Лувъра. Нима искате да ме превърнете и в предателка, задето търпя присъствието Ви? — Гласът й звучеше хладно, но той виждаше любопитството в погледа й.
— Сурова сте с мен, Мадлен. Поне кажете, че ми прощавате.
Беше невъзможно да остане равнодушна, когато срещна погледа му и чу умолителните му думи. И все пак не беше забравила гнева, който беше изпитала, когато той я рани, нито последвалото желание да го прониже, с което беше вдигнала шпагата си срещу него. А ето го сега, дошъл уж с намерение да покаже загриженост, при положение че единственото, от което тя трябваше да се пази, беше самият той.
— Прощавам Ви. Но сега си вървете.
— Позволете ми поне да Ви оставя този балсам. — Луи извади гравирана сребърна кутийка. — Прави го една изкусна жена във Вандом. С него съм лекувал всичките си бойни рани. — Той й подаде кутийката.
— Задръжте си балсама! Вие сте враг и ако можехте, щяхте да сте ме убили! Както аз исках да убия Вас. Както все още искам.
— Твърде сурова сте със самата себе си, Мадлен. Войната заслепява и превръща ума в бойно поле за омразата и гнева. Знам го. Вярвайте ми, това е от лукавия и няма нищо общо с истинската Ви природа. Никой от нас всъщност не иска да нарани другия.
В думите му имаше истина.
— Нямам опит в близките срещи със смъртта — каза тя. — Но човек привиква.
— Вие недейте, красавице. И Вие самата не бихте искали да сте такава.