Луи дьо Конде напусна Лувъра безпрепятствено. В отлично настроение той продължи разходката си по улиците на Париж към портата Сент Оноре. Улиците бяха почти пусти — всички почтени граждани отдавна се бяха отдали на почивка, само кръчмите все още кънтяха от песни и викове.
Той мина покрай „Златният бокал“, който познаваше така добре, и до ушите му достигнаха весели гласове и викове. Но не го изкушиха. Беше доволен, беше получил това, за което беше дошъл. Сега трябваше да се погрижи да намери коня си отвъд градските порти и да се върне в лагера в Сен Дени. Трябваше отново да прегледа дневния рапорт заедно с Колини. Може би трябваше и да напише писмо до съпругата си Елеонор, преди да си легне. Същата сутрин беше получил мило писмо от нея и предполагаше, че тя с нетърпение очаква новини от него.
Вратата на кръчмата се отвори, той хвърли поглед вътре и видя съдържателя Кастио, който бързаше да обслужи някакъв клиент.
— Кръчмарю, още една кана вино! — викна Монтескьо.
Кастио с радост поднесе третата кана вино. Мъжът се беше оказал отличен клиент и харчеше парите си щедро. Тази вечер имаше доста хора и едрият Кастио избърса потта от челото си.
— Заповядайте, господине.
Наля му в чашата, но леко се изненада от замаяния израз на лицето му и кривия му нос. Да не се окаже някой побойник.
— Ще иска ли господинът още нещо?
Но Монтескьо го пропъди с жест.
Кастио се отдалечи облекчен. Тревогата, която беше обхванала Париж след пристигането на краля и кралицата майка, само беше увеличила оборота му. Всички искаха да чуят новините и да обменят слухове. При все че последните слухове не бяха особено приятни. Разправяха, че хугенотите са опожарили множество мелници в околностите на Париж, и мнозина смятаха, че се готвят да подпалят и града. Затова разгневените парижани се събираха с оръжия в ръка и горко на този хугенот, който се изпречеше на пътя им. Знакът на парижаните католици — белият кръст върху шапката — се виждаше навсякъде, дори в „Златният бокал“.
Монтескьо удари голяма глътка от чашата си, докато гледаше как съдържателят обсъжда нещо с голяма група шумни гости. Беше дошъл в Париж един ден преди краля и кралицата майка. Не беше посмял да се върне в двореца от страх проклетата фуста от „Веселият глиган“ да не го разпознае. Една-единствена вечер, с помощта на любовницата си, се беше промъкнал в Лувъра, за да говори с Анри д’Анжу, но Анжу с леко обиден вид се беше престорил, че изобщо не разбира за какво му говори Монтескьо и му беше дал същия съвет като Колини и Конде — да стои настрани от двореца. Поне се беше погрижил да удължи отпуската му, за да не изглежда отсъствието му подозрително.
Монтескьо не беше съвсем недоволен от ситуацията. При тайните си пътувания адмирал Колини беше събрал голяма войска от хугеноти, които сега напълно бяха откъснали Париж от околния свят, а Конде се беше укрепил в Сен Дени, малко по на север от Париж и самият Монтескьо получаваше достатъчно изчерпателни новини от малката камериерка, която го боготвореше. Боже, тази малка дрипла явно никога преди не я бяха боцкали, първия път й потече кръв. Но се беше оказала полезна. Тъкмо преди няколко дни Луи дьо Конде му беше платил двеста златни екю за паролата за Лувъра и градските порти на Париж. В детинския си гняв Шарл беше решил паролата за Лувъра да е „Смърт на Конде!“ и на Монтескьо му беше доставило изключително удоволствие да накара благородника да си плати за тези думи.
Той се усмихна на този спомен и отново посегна към чашата си. Ако иска да се върне в двореца, трябва да отстрани тази Мадлен дьо Мондидие от пътя си. По дяволите, едва ли ще е толкова трудно! За момента обаче се намираше по средата между враждуващите лагери, с тайни източници и в двата.
Отпи няколко глътки от виното си, намръщи се на вкуса и се огледа за съдържателя.
— Кастио, къде сте, къде ми е храната? — Той удари по масата и след миг се появи Кастио. Изражението на потното му зачервено лице беше порядъчно притеснено.
— Много се извинявам, господине, но бутът свърши. Ако желаете, може…
— Как така е свършил? — прекъсна го Монтескьо. — Нима не съм си платил за нощувка и храна? — Монтескьо разочарован огледа пълния съдържател, който нервно пристъпваше от крак на крак.
— Имам прясна риба, господине. Уловена в Сена тази сутрин. Но цените са… — Той примигва няколко пъти. — Господинът сигурно е чул, че гарнизонът в Шарантон се е предал пред хугенотите? Това беше последното място, което гарантираше получаването на провизии отвън. Хората приказват, че конетабълът и синът му — маршалът — са ни предали и затова е паднал гарнизонът.