Адмиралът поклати глава.
— Не хора ми липсват. Но слухът, че се задава внушителна армия, ще стигне двореца преди самата армия. Това ще им даде време да се скрият на сигурно в Лувъра, а там никога няма да ги докопаме. Единственият ни шанс е изненадващата атака. Но спокойно, една по-малка армия в момента се придвижва към Лани — тя ще отведе затворниците, когато всичко свърши. И Шарл, и кралицата майка ли ще участват в този лов? Трябва да ги заловим и двамата.
— Засега изглежда така. В крайна сметка Шарл е млад човек, не го свърта, трябват му забавления, а за момента Катерина Медичи не смее да го изпусне от поглед, твърде зависим е още. Проклетите Дьо Гиз начело с кардинал Дьо Лорен правят всичко по силите си да подкрепят католиците. Но разчитайте на мен, адмирале, аз имам необходимите връзки. — Младият мъж избухна в дразнещ смях и изгълта виното си. После се пресегна към каната и отново напълни чашата си. Адмиралът не беше докоснал своята.
— Ще ми се всичко това да не се налагаше — каза той. — Канцлерът Лопитал е разумен човек, който спокойно и целенасочено работи за това ние, хугенотите, да живеем в мир с католиците, а Катерина Медичи се вслушва в думите му. Но в момента тази дръзка маневра е единственият ни шанс да елиминираме влиянието на Дьо Гиз в двора, без да се стига до кръвопролития.
— Канцлер Лопитал е глупак — изсмя се събеседникът му. — Алба може да нахлуе веднага щом покори Нидерландия. Със себе си има единайсет хиляди испански ветерани. Не стига ли, че някаква флорентинска фуста управлява Франция? Може би сега трябва да поканим и испанците? Кажете, адмирале, нима наистина ще стоите да гледате как унищожават хугенотите? — Той отново пресуши чашата си, а погледът му заплува по лицето на адмирала. Няма да забравите възнаграждението ми, нани?
— Ще си получите аванса, както е уговорено… Съдържателят се появи и адмиралът сниши глас, като само кратко добави: — Навън.
— Ще желаят ли господата още вино? — Кръчмарят ги изгледа с надежда. Погледът на по-младия светна и той отвори уста да отговори.
— Не, благодарим — намеси се адмиралът. — Тръгваме.
Пиер се беше отказал да догонва младата си господарка. Двата коня бяха полумъртви от изтощение и той спря каретата в двора на гостилница „Веселият глиган“. Срещу неприлично висока сума купи от коняр с немито лице малко овес, а на всичкото отгоре трябваше да си го внесе в конюшнята сам. Попита момчето дали е виждало един ездач да минава покрай гостилницата, но то само грубо изръмжа — явно искаше още пари, за да отговори. На Пиер обаче му се струваше, че е платил предостатъчно за овеса. Хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към разнебитената гостилница и се отправи към конюшнята.
В конюшнята беше полумрак, а зрението на Пиер не беше като някога. Къде ли им е овесът? Той мина покрай конете и се огледа. Нещо изскърца. Вратата се отвори и Пиер видя да влизат двама мъже.
— Ето аванса — каза единият и подаде на другия кесия. — Остатъка ще го получите, когато аз получа Шарл и кралицата майка. Но ако ме разочаровате… — гласът прозвуча заплашително.
— Ще ги имате до края на месеца — отговори другият. — Няма да наруша думата, която съм дал на адмирала на Франция.
Един от конете неспокойно се размърда и двамата мъже се обърнаха.
Пиер видя изненадата в очите на адмирала. После тя се смени със съжаление, а после погледът на Колини стана напълно безизразен и адмиралът на Франция каза на младия си събеседник:
— Чул е твърде много. Уверете се, че ще мълчи.
После Колини възседна коня си и излетя от конюшнята, без дори да удостои другите двама с последен поглед.
Сега Пиер видя друг чифт очи, леко замъглени. А след тях — дългата кама, която мъжът държеше в дясната си ръка. Пиер застина вцепенен, докато другият пристъпваше с вдигната ръка към него. Най-накрая ужасът, който го обземаше отвътре, излезе навън и той нададе висок крясък. Камата се заби дълбоко в гърлото му.
Мадлен тъкмо беше почнала да се успокоява, когато един далечен, но страшен вик нахлу в гостилницата. Стори й се, че в него има нещо познато и тя се отърси от страха и изскочи от мястото си в нишата, където беше стояла неподвижно през последния половин час, заслушана в разговора на двамата мъже. После извади шпагата си и се спусна към вратата.
Навън я посрещна ужасяваща гледка. На прага на конюшнята в локва кръв лежеше старият Пиер с отчаяно протегната ръка, сякаш в опит да изпълзи напред. Кръвта шуртеше от гърлото му на отслабващи струи. Един ездач пришпорваше коня си през двора с нервни удари с камшика. Ръцете и лицето му бяха оплискани с кръв и Мадлен понечи да се прекръсти — така чудовищно изглеждаше той с разбития си нос и окървавено лице. Ездачът кресна нещо на зяпналия коняр, който трябваше да отскочи встрани, за да не го прегази конят. А после препусна сред облак прах, сякаш го гонеха хиляди дяволи.