— Хората приказват със стомасите си — изръмжа Монтескьо. — Тоя стар глупак Монморанси никога няма да изостави краля и църквата.
— Така или иначе конетабълът отговаря за доставките на храна в града — продължи съдържателят. — Съсипва ми поминъка, така си е! От какво ще живея, ако нямам какво да сервирам?
— При Вашите цени, убеден съм, че ще се оправите отлично. Носете тогава рибата, аз пари имам. Но не ми пробутвайте евтиното си вино, Кастио. Нямате ли някое хубаво бургундско?
Кастио се поколеба. Трябваше да признае, че този мъж е отличен клиент. Беше си платил скъпата нощувка и беше оставил доста пари за евтиното му вино. А сега щеше да се задоволи и с по-лоша храна. Съдържателят понижи глас:
— Господине, за гост като Вас имам отлично вино, реколта 1550 година.
Десета глава
октомври 1567 годиш
В кралските конюшни всички бяха заети, Мадлен се беше появила точно по време на смяната на стражата, но изглежда не пречеше на никого. Тя хвана за ръката първия коняр, когото видя, и му нареди да подготви андалусиеца й.
Наоколо потни войници слизаха от конете, вчесваха ги или им сипваха вода в коритата, чуваха се смях, викове и звън на шпаги.
Мадлен ги гледаше със завист. И на нея й се искаше да участва в битка.
— Така се справихме с тоя смут — чу един от тях да казва. — На косъм! Бяха на път да пребият търговеца на риба до смърт.
— Аз ги съжалявам — каза друг. — Те умират от глад. Би трябвало да използваме силите си, за да разбием обсадата, не да усмиряваме гражданите.
Конярят се беше върнал с андалусиеца й и Мадлен бързо се понесе навън през портите на Лувъра.
Положението беше, меко казано, нетърпимо и тя се надяваше като поязди, да се поуспокои. След посещението на Луи шест дни по-рано тя беше изпълнена със съмнения, които й беше трудно да крие. От една страна чакаше с нетърпение да получи вест от него, от друга я тормозеше това, че мами кралицата. Не беше редно да поддържа тайна връзка с врага. Но не можеше да спре. Наистина не знаеше какво да прави. Противоречиви чувства постоянно се биеха в нея и й пречеха да разсъждава трезво. Опита се да си представи как прекратява връзката, но осъзна, че няма волята да го направи. После размисли дали не може да напусне двореца и да отиде при Конде — и веднага й стана пределно ясно, че този вариант е напълно изключен. Тя беше католичка. Той беше хугенот. Той беше женен. И водач на армия. При това тя нямаше никакво, ама никакво желание да оставя кралицата заради нещо, което в крайна сметка си беше просто случайна афера. Тя отново се сети за Давид и се прокле, че новата й връзка не е също толкова праволинейна, колкото някогашната. С Давид беше имала възможност да се вижда често, а времето им заедно беше толкова приятно — милувки, целувки, потъване един в друг. Отношенията й с Луи носеха само проблеми.
Какво облекчение — отново да се качи на кон. Есенният ден беше приятен и тя язди покрай Сена, докато наблюдаваше живота в града. Скърцащи каруци, викащи търговци, просяци, леки жени, играещи деца. И войници. Те бяха навсякъде. Катерина беше увеличила броя им в града, не само за да отговори на мощта на обсаждащата го армия, но и за да не допуска безредици сред поданиците си.
Мадлен мина покрай Нотр Дам през Ил дьо ла Сите. Навсякъде имаше каменни блокове и скелета, но възстановяването на катедралата беше напълно спряно. Същото беше и в Лувъра, както и на много други места — заради обсадата всички ресурси се пренасочваха към военните действия.
Мадлен обърна коня по десния бряг на Сена и продължи към Халите. Яздеше по тесни улички, където отпадъците се трупаха на купчини, а хората бяха все по-малко. Във въздуха се носеше воня. Дрипави просяци ровеха из боклуците. Един от тях я забеляза и се приближи.
— Дайте нещичко, хубава госпожице — каза той. Към него се присъединиха още трима и когато четиримата мъже наобиколиха нея и коня й, Мадлен съжали, че не се беше облякла в мъжки дрехи. Единият хвана здраво юздите до муцуната на животното.
— Чуден кон, спор няма, и чудна госпожица — изсвири той с беззъбата си уста.
— Изчезвайте! — каза Мадлен и замахна с камшика си за езда.
Те отстъпиха съвсем малко и тя осъзна, че положението й е крайно опасно. Беззъбият все още стискаше юздите.
— Не така, малка госпожице. Вие само кихнете малко и готово — каза той със зловещото си съскане. — Миризмите тук сигурно са подразнили нежните Ви ноздри, нали?