Четенето на Овидий не помагаше:
Страните на Мадлен горяха. Искаше й се да признае всичко, но се принуди да продължи да чете. Не трябваше да издава Луи. И не искаше да го предава.
Катерина привидно безразлично гледаше към огъня.
— Благодаря, Мадлен, свободна сте. Но вземете книгата със себе си и дочетете сама тази част. Може да Ви се стори интересно как свършва. Аз помня края.
Като избягваше погледа на кралицата, Мадлен се поклони и бързо излезе от покоите й.
Нощта й се стори безкрайна. Безпокойство и копнеж не й даваха да заспи и тя само се въртеше в леглото. В моментите, в които изтощението заглушаваше най-страшните й опасения, тя се питаше как е възможно човек да изпитва толкова болка и сладост едновременно. В същото време трябваше да си признае, че не искаше това да свършва — рядко се беше чувствала толкова жива досега.
След полунощ най-сетне се отказа от опитите да заспи. Облече топлата си зимна наметка и се промъкна до големия салон в крилото до Сена. Носеше със себе си само една свещ, която постави на една масичка. После отвори вратата към балкона и пристъпи навън.
Нощта беше ясна. Париж спеше. Звездите изпъкваха ярки на фона на черното небе. Утринната звезда Фосфор светеше ярко. Значи скоро щеше да се зазори. Мадлен откри Пегас и Кентавър и се замисли за интереса на баща си към небесните тела. Беше й показвал звездни карти и я беше научил на хелиоцентричната система на Коперник, при която Слънцето, а не Земята, е в центъра на света — в противоречие с мнението на Птоломей. Беше й наел учител по математика, който също клонеше към Коперник и показваше на ученичката си негови чертежи и изчисления.
Не бяха ли смехотворно дребни тревогите й покрай Луи и кралицата в сравнение с огромното небе над главата й? Не бяха ли нищожни религиозните борби, при положение, че никоя църква не можеше да приеме идеята, че Слънцето, а не Земята, е в центъра на небесата?
Тези мисли я успокоиха. Тя остана на балкона още малко, остави се да потъне в нощта. Каква красота имаше в звездния порядък. Този път трябваше да поеме човек, за да постигне познание. Този път трябваше да поеме тя. Животът е нещо повече от задоволяването на копнежи. Страстта е нещо повече от прегръдката на някой мъж.
Когато бледата зора започна да се показва, Мадлен влезе вътре и взе лоената свещ, която почти беше догоряла. А като се върна в спалнята си, моментално заспа.
Няколко часа по-късно в стаята влезе Габриел, за да събуди господарката си.
— За Бога, госпожице Мадлен, колко уморена изглеждате! — каза тя.
Но Мадлен само се усмихна.
После Габриел видя блясъка в очите й и разбра — поне така реши. Жената срещу нея просто беше изтощена от любов. Габриел добре познаваше тази болест.
— Ако ми позволите дързостта, знам лек, от който ще се почувствате по-добре. Днес имам няколко задачи в града и бих могла пътьом да мина по „Рю дьо Бар“ и до една от кръчмите там?
— Да, направи го, ще се оправя и без теб днес. Вземи си целия ден за почивка. Само тръгвай веднага. — Мадлен искаше да остане сама. А и, разбира се, искаше да разбере дали Луи й е писал.
Габриел се засмя и поклати глава.
— Първо, „Златният бокал“ със сигурност не е отворен толкова рано сутринта, и второ, трябва най-напред да се погрижим да Ви приведем във вид, за да не заподозре някой нещо. Например да придадем малко допълнителна руменина на страните Ви, за да не прозира отдолу липсата на сън.
Мадлен сякаш за пръв път наистина видя Габриел. Никога досега не си беше давала сметка колко мъдро и разумно е това момиче.
Сутринта се точеше бавно и след закуска Мадлен вече не можеше да издържа бъбренето на придворните дами. Прибра се в стаята си с извинението, че я мъчи главоболие. Седна зад писалището си, поглади кутийката на Луи, която стоеше пред нея, после извади хартия и перо и започна да пише.