„Скъпи татко,
Надявам се, че първото ми писмо — което кралицата майка така любезно се погрижи да стигне до теб — те е намерило. Трудно се пробива обсадата на Париж, но бъди сигурен — знам, че мислиш за мен дори и да не можеш да ми пратиш вест.
Тази нощ не спах, а гледах звездите и мислех за теб. Помниш ли онази лятна нощ с падащите звезди? Ти ме събуди, макар че беше късно, а аз бях още малко момиченце, и двамата заедно излязохме насред полето. Помня как си мислех, че още сънувам. Всичко беше толкова приказно. Сякаш бях в някакъв друг свят. Стори ми се, че звездите се движат, и те попитах дали са феи от злато, които летят през нощта. Ти каза, че някои наистина се движат. Че трябва да гледам внимателно, за да видя падащи звезди. И че падащите звезди са нещо много по-чудесно от суеверията за феи от старите приказки.“
Някой потропа на вратата и Мадлен остави перото.
— Влез! — каза тя, като очакваше да види Габриел.
Вратата се отвори и вътре пристъпи Шарлот дьо Флавини.
— Дойдох да се осведомя за здравето Ви, скъпа Мадлен. Измъчвам се, че не се чувствате добре.
Шарлот любопитно се огледа. На Мадлен й се стори, че търси с поглед кутийката от Луи.
Тя с жест покани гостенката си да седне и също седна отново.
— Задължително трябва да ми кажете, ако мога да направя нещо за Вас — продължи Шарлот. — Може би е добре да си починете малко? Мога да повикам камериерката Ви. — Шарлот понечи да се изправи.
— Не, не, не е необходимо — побърза да отговори Мадлен. — Просто едно от онези неразположения, които се случват веднъж месечно.
На вратата отново се почука, но този път Мадлен отговори с колебание в гласа. Определено й се искаше първо Шарлот да си тръгне.
— Госпожице Мадлен, има писмо за Вас!
Габриел се спря на прага. Беше забелязала Шарлот и ръката, с която весело беше размахала едно малко сгънато парче хартия, бавно се отпусна.
Мадлен решително се изправи, пристъпи до камериерката си и взе писмото от ръката й.
— Благодаря, Габриел, отдавна чакам новини от баща си. — После се обърна към Шарлот. Вярвам, че ще ме извините, скъпа Шарлот, но наистина не се чувствам особено добре и смятам да послушам съвета Ви и да си легна, след като камериерката ми е тук и ще може да ми помогне.
Шарлот нямаше избор, освен да се оттегли. Преди да излезе от стаята, тя хвърли поглед на писмото в ръката на Мадлен и се запита как успява барон Мондидие да праща писма до обсаден град.
Мадлен прочете писмото няколко пъти, докато любопитната Габриел обикаляше стаята и се правеше, че разтребва. Романтичните и тържествени думи на Луи я забавляваха.
— Имате ли нужда от нещо? — осмели се да попита Габриел, но за огромно нейно разочарование в отговор господарката й я отпрати от стаята.
Когато остана сама, Мадлен седна и се опита да сложи ред в мислите си. Писмото от Луи не я улесняваше. Тя му хвърли още един поглед:
Думите бяха красиви и донякъде смехотворни. Да намеква, че е свенлива и трябва да я покорява. Ролята на жертва, присъща на слабите жени, никога не й беше допадала, но фактът, че той й беше написал любовно стихотворение, я трогна. Нямаше съмнение, че и той е обладан от същата страст като нея. Писмото свършваше с едно по-прозаично съобщение, че ще я посети същата вечер.
И тя си даде сметка, че не би могла да му откаже.
Изправи се, запали една свещ и колкото и да беше болезнено, взе единственото разумно решение, след като Шарлот беше видяла писмото. Трябваше да го унищожи.
Решително доближи хартията до пламъка на свещта и видя как пламва. Луи щеше да дойде тази нощ и тази мисъл я радваше. Точно сега не можеше да мисли за кралицата, твърде голям беше копнежът й отново да е с него.
Луи. Сърцето й се сви. Дори и за момент да оставяше на заден план мисълта за своята нелоялност към кралицата и за опасностите, които може да си навлече по този начин, трябваше да мисли и за Луи. За него беше опасно да се промъква така в леговището на врага. Направо идиотско, всъщност. Трябва да измислят нещо друго.