Тя решително прекоси стаята и се настани на стола. Тримата мъже нямаше къде да седнат.
— Уважаеми господа, събрах ви, за да можете с наблюденията си и широките си познания да допринесете за разрешаването на тежкото положение, в което се намира Париж, и за отстраняването на заплахата, която грози крал Шарл. — Катерина изгледа тримата мъже по ред.
Въпреки своите четиридесет и четири години кардинал Дьо Лорен все още се радваше на пищни руси коси, които правеше всичко възможно да подчертае. Мустаците му бяха гъсти и грижливо поддържани, а бухналите бакенбарди продължаваха в дълга, старателно раздвоена брада и подчертаваха тесния остър овал на лицето му. Малцина се осмеляваха да надникнат в ледено сините му очи, в които прозираше високата му интелигентност, и неочакваният поглед на кралицата извика на строгото му лице израз на войнстваща арогантност, а той невъзмутимо отвърна на погледа й.
— Госпожо — отговори кардиналът, — всичките ми умения са изцяло на Ваше разположение. Благодаря на Бога, че така мъдро е оставил страната в ръцете на кралица, която знае как да се бори с враговете Му.
Той кимна на Катерина, сякаш за да подчертае колко високо я цени, но го направи така леко и с такова надменно изражение, сякаш намесата й в държавните дела е в резултат на неговото благоволение.
— И все пак извинете невежеството ми — продължи той — и ми позволете да попитам — не е ли редно кралят също да участва в съвета? Той е на седемнайсет години и отдавна беше обявен за пълнолетен.
Катерина не се смути от погледа му. Напротив, изгледа го твърдо.
— Уважаеми кардинале — каза тя, — ценя високо Вашата загриженост за краля, макар че тя не би могла да надмине майчината. Работата на градинаря е да отгледа плодове, на които господарят му да се наслади. Така и аз ще предам плодовете на нашите разсъждения на краля, като в същото време ще му спестя излишното натоварване от тежките съвещания. Но Ви благодаря, че насочихте мислите ми към факта, че Вашият собствен племенник, Анри дьо Гиз, също навърши седемнайсет години и получи титлата „херцог“ след смъртта на брат Ви. По този начин той всъщност се превърна в глава на семейството Ви и е редно възможно най-скоро да започне да се държи като такъв.
Гласът на Катерина беше спокоен и властен. Кардиналът се смръщи и сведе поглед към пода, а тя се усмихна и се обърна към стария военен.
— А сега към Вас, добри ми конетабле. Имате ли новини?
Широкото, четвъртито лице на Монморанси се озари от плам, докато говореше:
— Ваше Величество, тъкмо миналата нощ осигурих пресни провизии за града.
— Вие винаги сте били смел воин, Монморанси. — В гласа на Катерина имаше нотка на възхищение. — Разкажете как точно извършихте този подвиг.
— Накратко казано — не искам да отегчавам Ваше Величество с военнотехнически подробности — поръчах на съгледвачите си да открият най-слабите точки в нощната охрана на Париж от страна на врага. После тайно излязох с петдесетина мъже, превзехме няколко от постовете и се отправихме към Монруж, където с помощта на тайни пратеници бях поръчал да ни чака обоз с хранителни стоки. Под прикритието на мрака без проблеми го върнахме в Париж. Но уви, както врагът ни се беше оказал благодатно предвидим, собствените ни граждани се оказаха непредвидимо неблагодарни. Парижани обградиха конвоя и настояха да им раздадем храна, а хората ми едва ги удържаха. Бяхме принудени да им оставим една от колите с провизии. Всичко останало вече е в двора на Лувъра. Мадам, вече можете да подсигурите нуждите на войската си и да продадете останалото на гражданите.
— Браво, конетабле, браво! — Катерина развълнувана плесна с ръце.
— Позволете ми, мадам, да направя няколко забележки в тази връзка — обади се канцлер Лопитал. — Заради войната населението гладува, а задължение на властта е да се грижи за поданиците си. Парижани също имат право на провизии и нужда от такива. Освен това в последно време в Париж се надигат все по-недоволни гласове. Ако раздадете хранителните продукти безплатно, ще спечелите доверието на парижани. Мадам, за Ваше собствено добро и за доброто на поданиците Ви, Ви моля — раздайте храната даром.
— Както винаги, Вие сте гласът на разума, канцлер Лопитал — каза Катерина подразнена. — Солиден като самата земна твърд. Но разумът се нуждае от вълнения, както земята се нуждае от огън. Внимавайте, добри ми Лопитал, всички умствени съждения се нуждаят от вълнение, за да се развихрят, както огъня, който и най-малкият полъх разгаря.