Шумът от въоръжените мъже беше събудил Мадлен. Жандармите бяха в добро настроение. Всички разчитаха, че старият конетабъл ще се справи със ситуацията и отвсякъде се чуваха остроумия как неведнъж е натривал носа на младите — заради роднинството му с водача на врага, племенника му, адмирал Колини.
Мадлен ги проследи с поглед. Най-отпред яздеха баща и син Монморанси с внушителните титли конетабъл и маршал, следваха ги първо останалите благородници, а след това и шумната тълпа войници, които й се сториха донякъде недисциплинирани.
Беше неспокойна. Знаеше, че Луи все още е в лагера на хугенотите, но че войската им е намаляла. Монморанси беше потвърдил, че Луи е пратил кавалерия и пехотинци по левия бряг на Сена и още една група войници към Понтоаз. Но под ръководството на друг. Самият Луи беше останал в лагера в Сен Дени — така й беше писал в писмо, в което с мили думи разкриваше копнежа си по нея и загрижено се интересуваше от нейното положение. И все още ли искала да се срещнат в странноприемницата „Златният бокал“, когато се открие възможност.
Разбира се, че Мадлен все още го искаше. Това щеше да е дълго чакана възможност да носи шпага и да се отърси за кратко от скуката в Лувъра.
И последните войници се бяха скрили от погледа й и на Мадлен не й остана нищо друго, освен да чака. Дано само на Луи не му се случи нещо. От друга страна й се искаше кралската войска да надделее и обсадата на Париж да бъде вдигната. Ужасно беше, че е осъдена да седи и да чака само защото е жена.
Когато Габриел се появи, Мадлен буквално се хвърли към нея. Момичето беше изненадано, че господарката й вече е станала.
— Габриел, трябва да намериш начин да ми донесеш някакви новини! Нали познаваше един войник? — Мадлен смътно помнеше някакъв слух, че Габриел си е намерила любим сред войниците.
— Познавам много, госпожице Мадлен, но особено добре Гаспар. Той имаше късмета да остане в Лувъра да посреща вестоносците, докато другите се бият. Да отида ли да го питам дали вече има новини?
— Да, бързо! Въпреки че противниците сигурно все още не са се изправили един срещу друг.
Габриел се върна и разказа, че армията им току-що е излязла извън градските порти.
— Гаспар казва, че е настанала някаква суматоха. На стария Монморанси му било трудно да следи парижката милиция. Войсковите единици са твърде много и им отнема страшно много време да минат през северната градска порта към Сен Дени и да се строят пред градските стени. В резултат той е в постоянни пререкания и кавги с всички и всеки. Но пък и те са тръгнали съвсем скоро.
Минаха доста часове преди Габриел отново да донесе новини. Войската била разположена в покрайнините на Париж и съгледвачите вече били достигнали лагера на врага. Нападението от страна на крал Шарл било — както и се надявали — напълно неочаквано за Конде и Колини. Те нямали време да извикат обратно силите, които Конде бил разпратил по други мисии. В резултат нещата се развили бързо, веднъж щом врагът разбрал какво се случва. Конде и Колини избрали бойното поле и със смайваща бързина разположили войската си в боен ред. После зачакали атаката на Монморанси. Сблъсъкът предстоял съвсем скоро.
— Един друг войник смени Гаспар — каза Габриел — и не знам какво още ще мога да науча. След като закуси, Гаспар ще се присъедини към стражата на градските порти. Мисля, че ще го пратят на портата Монмартр.
— Тогава иди да закусиш с него, Габриел. И благодаря за помощта. Аз ще се оправя и сама, така че можеш да си починеш няколко часа. Но ако научиш каквато и да било вест, веднага ела да ми кажеш.
Габриел излезе, доволна от решението на господарката си. Според нея двете наистина се разбираха чудесно.
Часовете минаваха, а Мадлен остана в стаята си. Не можеше да понесе другите придворни дами. Опита се да чете, но захвърли книгата, седна през прозореца, но навън нямаше никакви признаци, че войската се завръща. Затова тя извади единственото писмо от баща си, което беше успяло да мине през обсадата. Прочете го отново, стоплена от милите и утешителни думи на баща си.
Той я уверяваше, че разбира защо е останала на служба в двора на Катерина Медичи. Това е голям шанс, пишеше той, много по-голям от всичко, на което смеел да се надява за дъщеря си.
Оплаквал смъртта на Пиер и се надявал Мадлен да се е възстановила.
„Пиер служи на семейството ни цял живот. Затова поръчах да го погребат в семейния парцел на Мондидие. Знам, че според мнозина това е неуместно. Включително и според леля ти. Но съм сигурен, че ти ще разбереш, дъще моя. Той винаги се е грижил за теб. Когато бях зает с нивите, Пиер беше този, който се грижеше да си учиш уроците, преди да изтичаш навън при конете. Онзи път, когато имаше пневмония, той седя край болничното ти легло толкова дълго, колкото и аз. Дни наред плака. Ужасно се страхуваше, че може и да не оздравееш. Дадох на племенника му известна сума пари. Той е единственият му роднина, когото можах да открия.