Докато Шарлот говореше, Мадлен беше обърнала поглед към картината на Карон, която изобразяваше клането на триумвирата. Навсякъде отсечени глави, сгърчени тела, вдигнати мечове. От гърлото на обезглавеното тяло на преден план шуртяха две плътни струи кръв, сякаш право към нея, и тя си спомни как беше изцапала ръцете си в топлата течност, когато коленичи до трупа на Пиер. Отрязаните глави бяха подредени в основите на две колони. Опираха се една в друга, буза до буза, череп до череп, тук-там някоя брада, провиснала от ръба, втората глава вдясно от средата имаше светлокестеняви коси като на Луи…
— Добре ли сте? — Шарлот седна до Мадлен. — Не ми изглеждате много добре.
— Неприятно ми е като си помисля как се колят едни други.
Шарлот взе ръката й в своята.
— Мнозина са били поразени в битката като нашия стар конетабъл, но Господ е прострял десницата си над водача на враговете ни. — Шарлот впи поглед в Мадлен и допълни тихо. — Разбирате ли какво Ви казвам, Мадлен? Принцът на Конде се е измъкнал невредим.
Тези думи донякъде върнаха цвета по страните на Мадлен и тя с благодарност стисна ръката на Шарлот.
— В двора влизат войници! — възкликна една от придворните дами, която до този момент беше гледала през прозореца към двора на Лувъра. Възгласът й привлече другите към стъклата. Почти напълно се беше стъмнило и те трябваше да се напрегнат, за да видят нещо.
— Вижте каретата! Това в нея не е ли конетабълът?
— А ето го и синът му, маршалът.
— Войниците изглеждат доволни.
— Какво ново? — същата придворна дама се беше надвесила през прозореца и сега се провикна с висок, ясен глас.
Младият маршал Монморанси вдигна поглед и се поклони в поздрав.
— На Конде му се наложи да се изтегли назад към Сен Дени. Победихме!
Думите на маршала бяха посрещнати с радостни възгласи от страна на войниците, а много от дамите заръкопляскаха възторжено.
Катерина подаде на младия маршал един бокал вино. Очите й сияеха, докато грациозно му даваше знак да седне.
— Как е баща Ви? — Катерина се опита да звучи разтревожена, но радостта й от победата прозираше твърде ясно под думите й.
— Не е добре, мадам. В момента при него е кралският придворен лекар, доктор Паре, чиято помощ така щедро ни предложихте. Доктор Паре каза, че гръбначният стълб на баща ми е натрошен. Той не може да си движи краката, а болките са нетърпими.
— Не трябва да губите кураж, маршале. Ако някой може да направи нещо за конетабъла, това е Паре. Излекувал е безброй военни рани. Имайте предвид, че е присъствал при всички големи битки и е прилагал методите си с най-голям успех. Освен това е и автор на високо ценен научен труд върху третирането на прострелни рани. Няма да намерите по-добър от него. Поръчах му да се яви тук, след като прегледа баща Ви. Междувременно ми разкажете за битката, маршале.
Маршал Монморанси пресуши виното си с уморен вид. Тревожеше се за баща си, дрехите му бяха изцапани и раздрани, а тилът го болеше вследствие на един мощен удар на вражеско копие.
— Госпожо, не знам какво още мога да допълня. Благодарение на находчивостта и упоритостта на Монпенсие първата атака на адмирал Колини не успя. Последвалата битка беше жесток сблъсък между двете кавалерии, след като баща ми беше прострелян.
Пред очите си той отново видя разпенените коне, които се вдигаха на задни крака и се блъскаха един в друг, докато копия и шпаги пронизваха телата, а човешките викове се сливаха с ужасеното цвилене на конете. Беше почти невъзможно да различиш приятел от враг в това гъсто гъмжило. А и в крайна сметка кой беше приятел и кой — враг, та нима не бяха всички те французи? Младият Монморанси никога не беше разбирал войнствената натура на баща си.
— Накрая Луи дьо Конде заповяда да се свири отбой и армията, водена от него и Колини, се оттегли назад към Сен Дени. Така спечелихме битката. Но позволете ми, мадам, да отбележа, че врагът все още е в непосредствена близост до Париж и има на разположение шест хиляди мъже.
Катерина сви вежди.
— Нима искате да кажете, че битката е била без значение?
Маршалът погледна кралицата и се поколеба.