— По отношение на бойния дух изходът й, разбира се, е от огромно значение…
— Без заобиколки, маршале. Все още ли сме под обсада?
— Засега на хугенотите ще им трябва известно време, в което само ще ближат рани. Париж вече не е обграден, затова без проблеми ще можем да внесем провизии отвън. И все пак е само въпрос на време, преди Конде да получи подкрепа от немските конници, които Йохан Казимир от Пфалц е обещал да изпрати.
— Разбирам гледната Ви точка, маршале. Сега сте уморен и победата може би Ви се вижда празна, формална. Но Ви уверявам, че баща Ви не е бил ранен напразно. Испанската войска в момента е на път насам от Нидерландия, а днешната победа ни спечели време.
Вратата се отвори и един прислужник въведе Амброаз Паре.
Той наближаваше шейсетте. Широки бръчки прорязваха челото му над чифт уморени, сериозни очи, острата му брада беше разрошена в разбъркани кичури, а под тънките му редки коси черепът блестеше от пот.
Паре се приближи до кралицата и се поклони. Движенията му не бяха като на елегантните благородници, но вътрешното му спокойствие и увереност му придаваха известна естественост и предизвикваха уважението на околните.
— Мадам, маршале — Паре се обърна към младия Монморанси, — с прискърбие трябва да Ви съобщя, че не мога да направя нищо, за да спася живота на благородния конетабъл. Облекчих страданието му и сега той спи спокойно. Но състоянието му е критично, едва ли ще издържи повече от ден-два. Господине — сега той отново се обърна към маршала. — Боли ме, че трябва да Ви донеса тази вест, приемете най-дълбоките ми съболезнования.
Маршал Монморанси уморено сведе глава.
Катерина кимна на Амброаз Паре и след това обърна твърд поглед към маршала.
— Двамата с краля ще посетим баща Ви. Кралят има много поводи да му изкаже благодарностите си, а дългогодишната му вярна служба ще бъде подобаващо възнаградена. Обещавам Ви.
Мракът, паднал над Франция, не беше достатъчен, за да потуши войнствените намерения. Слуховете за битката, за ранения конетабъл и за факта, че Луи дьо Конде е бил принуден да се оттегли към Сен Дени, се разпространиха като концентрични кръгове във вода, като тих екот, който отслабваше с отдалечаването си от Париж, но за сметка на това гневеше хората още повече. Сякаш далечните слухове разгаряха огъня на фантазиите. И хугеноти, и католици из цялата страна празнуваха изхода от битката и опиянението от победата караше кръвта им да кипи. Още врагове щяха да загинат, победата трябваше да е пълна.
След като няколко католици непредпазливо се поздравили с победата, в Орлеан се беше стигнало до размирици с човешки жертви. А на север, в Амиен, голяма група хугеноти бяха тръгнали на победен марш в чест на смъртта на конетабъла. Те минаваха като напаст през земите и избиваха всеки католик, изпречил се на пътя им. Папистите трябваше да се унищожат.
Еркюл дьо Мондидие спеше. Сънуваше, че води гневен спор с управителя си, докато двамата стоят насред нивите и се опитват да се опазят от бушуващата градушка, а управителят настоява, че по-добро време не могат и да искат и че реколтата ще надмине всички очаквания. Отчаянието на Еркюл растеше. Той сочеше житото, което зърната град шибаха безспир, но управителят казваше, че това не е повод за притеснение. Градушката ставаше все по-едра, зърната бяха колкото юмрук, а после избухна пожар, пламъци обгърнаха нивите наоколо, но управителят настояваше, че всичко е съвсем в ред. Ставаше все по-горещо, житото гореше сред пукот, гъст черен пушек обви мъжете, задушлив, горещ и нетърпим…
В този момент Еркюл що Мондидие се изправи в леглото и се закашля. Плътен дим изпълваше стаята, той едва виждаше ръцете, вдигнати пред лицето си. Раздиран от кашлица и облян в пот, той се измъкна от леглото и стъпи на пода, скрил устата и носа си с нощницата си. Подът пареше. Еркюл се добра до прозореца. Трябваше му въздух, хладен въздух. Закашля се отново и се срина на колене. Пръстите му отчаяно се бореха с капаците, също нагорещени от огъня, най-после успя да ги вдигне и в стаята нахлу течение, което обаче само раздуха тежкия дим.
Еркюл се надвеси през прозореца. Дворът беше осветен от пламъците. Долу стояха те — малка група, която сипеше обиди и заплахи към него. Огънят пълзеше по стените, които пукаха и пращяха, а после се чу жесток трясък и тълпата ревна още по-силно.
Проклетите хугеноти, къде ми е оръжието! Все още запъхтян, Еркюл погледна надолу. Беше твърде високо. Пое си дълбоко въздух, отново вдигна плата до устата си и се затича към вратата на отсрещната стена от прозореца. Горещината откъм дървото беше смазваща. Стори му се чува пукот от другата й страна. Решително хвана дръжката и отвори вратата. И коридорът като огнедишащ дракон избълва всепоглъщащата си жар върху човека. Последната мисъл на Еркюл беше отправена към Мадлен.