Трета част
януари — септември 1568 година
Четиринадесета глава
януари 1568 година
Вестта за смъртта на баща й стигна до Мадлен в двора под формата на писмо от леля й шест дни след палежа.
„О, не — въздъхна тя наум. Не можеше да е истина. — Не, не, не.“ Сърцето й се сви. Тя се хвърли на леглото и се разрида: „О, скъпи татко!“. После изтри сълзите си и препрочете писмото. Вестите бяха толкова грозни, че тя просто не можеше да ги проумее. Нямаше тяло, което да погребе. Имението беше изгоряло до основи, баща й — също.
— Мразя ви всичките до един! — викна тя. Убийците, хугенотите, Катерина, която я беше задържала в двореца, когато можеше да е вкъщи при баща си, Луи, който така беше запленил вниманието й, че не беше писала до вкъщи достатъчно често.
До вечерта Катерина също беше чула новината и посети Мадлен, за да я утеши. Необичаен жест от страна на кралицата беше да посети някоя от придворните си дами в покоите й. Но той изобщо не трогна Мадлен. Баща й беше мъртъв. Единственото, което изпитваше, беше скръб.
Тя плачеше и беснееше. Обвиняваше се, че не е била с него. След няколко дни пък притихна и се вглъби в себе си. Скръбта тежеше като железен юмрук върху сърцето й. Нямаше желание за нищо. Дори за Луи, за когото дори не знаеше къде е, след като обсадата на Париж беше вдигната.
Нямаше желание да се храни, нито да разговаря с другите придворни дами. Дори да язди нямаше желание. И все пак всеки ден посещаваше андалусиеца си в конюшните, галеше го по муцуната и му шептеше, разказваше му за първия си кон, подарък от баща й, за това как са яздели заедно през гората, за случаите, в които той я беше взимал със себе си на лов и всички други приятни спомени.
Слънцето е центърът, също както ти си центърът на моя живот. Ти си моето слънце. Моята слънчева светлина. Така й беше казал, когато за пръв път й обясни теорията на Коперник.
Беше я извел една вечер, когато луната тъкмо се беше вдигнала над върховете на дърветата, но слънцето все още не се беше скрило напълно. После й беше казал, че макар и Бог и Светата католическа църква да трябва да бъдат почитани, те не са задължително прави за всичко. И че забранените тълкования на Коперник, че Земята е просто една от планетите и че всъщност Слънцето е в центъра, изглежда са верни. Бяха гледали залеза заедно. Птичите песни утихнаха, луната светеше и почнаха да се появяват първите звезди. Наблюдавай света, без да го съдиш, беше й казал баща й, само така ще видиш истината. Тя беше неговото слънце. Той беше живял хубав живот. Това щеше да помни дъщеря му сега.
Така измина един месец, а скръбта й бавно почна да се успокоява. Мадлен си пишеше с леля си, която се беше заела да урежда наследството й вместо нея. Макар и имението да беше опожарено, земите все още си бяха там, а те бяха нейни. Там все още можеше да се сади жито. Лелята предложи да остави управителя и да продължи да представлява собствениците. Мадлен се съгласи.
От Луи беше получила едно-единствено писмо, в което той я уверяваше в чувствата си и изказваше надежда скоро да я види в „Златният бокал“. Габриел беше взела писмото точно от странноприемницата, където през равни интервали проверяваше за нова кореспонденция. Къде във Франция се намираше Луи, той не споделяше, но топлите му думи отново разгоряха желанието й и настроението й почна да се подобрява.
Шарлот и Беатрис също се опитваха да я разведрят. И една студена януарска вечер, когато скръбта се беше уталожила достатъчно, Мадлен се предаде и прие поканата за вечеря с двете придворни дами в стаята на Шарлот.
Габриел се зарадва на гостуването на господарката си при Шарлот. Макар че бяха пратили нея да донесе вино от кухнята, а това изискваше доста крачене напред-назад и още повече увещания. Не беше лесно да се изпроси вино от кухнята. Времената все още бяха тежки, парите на краля — ограничени. Но беше хубаво отново да види господарката си весела. Вечерта трите жени изпиха доста вино и за пръв път от много време се смяха. Когато Габриел внасяше третата и четвъртата кана, я посрещаха възгласи и звънък смях. Явно добре се бяха почерпили трите госпожици. По страните на Шарлот се търкаляха сълзи, Мадлен се опитваше да каже нещо, но се превиваше от смях, а Беатрис надаваше тихи, деликатни писъци.