Мадлен слушаше с интерес разказа на Шарлот. След ужасното наказание бариерата между двете беше паднала и вече не се налагаше да се пазят една от друга.
— Вие имате щастието да сте близка с кралицата — каза Мадлен. — Самата аз напоследък не чувам никакви новини. Моля Ви, кажете, чували ли сте нещо за принца на Конде? — Мадлен хвърли поглед към Беатрис, но очите й вече бяха плътно затворени. — Измина цял месец, откакто не съм получавала вести от Луи.
— Простете, но не мога да предам доверието на кралицата — поколеба се Шарлот. — Всъщност не е тайна — след като прекосил Шампан и Лорен, преди две седмици Конде бил пресрещнат от немската кавалерия и така силите му се удвоили. Говори се, че са на път за Шартър.
— Значи е добре — каза Мадлен. — Слава Богу.
— Какво е подготвил новият генерал-лейтенант за Конде все още не е ясно — каза Шарлот в опит да смени темата.
— Да, като се замисля, че Анри д’ Анжу е назначен за генерал-лейтенант — каза Мадлен. — Та той е едва на шестнадесет години. Не ми се струва мъдро. И защо още не е избран нов конетабъл след смъртта на Монморанси?
— Политика, скъпа Мадлен, политика. Всяко назначение на конетабъл би предизвикало неприязън у пренебрегнатите конкуренти, а в момента кралицата има нужда от подкрепата на всички около себе си. Срещу назначаването на Анри д’Анжу за генерал-лейтенант обаче никой не би могъл да има нищо против, защото той е син на кралицата, а и тя го обгради с опитни съветници. Сред тях има представители на всички страни и затова никой не би могъл да се почувства пренебрегнат. Но в крайна сметка решенията ги взима Анри, а Катерина е сигурна, че той ще се вслуша в съветите на майка си. По този начин кралицата задържа контрола в ръцете си, но в същото време си гарантира, че всички са доволни. — Шарлот вдигна бокала си. — За кралицата! Най-мъдрият и силен регент, който Франция е виждала!
Мадлен също вдиша чашата си.
— За кралицата! Дано Бог я пази и я направлява в тези тежки времена.
Двете жени хвърлиха погледи към Беатрис, преди да отпият от виното си. Тя беше положила глава на масата и вече дишаше дълбоко и равномерно.
Мадлен се разсмя.
— Може би трябва да й помогнем да си легне? Едва ли ще се събуди.
— Стаята й е твърде далече — каза Шарлот. — Може да я оставим да спи тук, пък когато се събуди…
— Може да спи в моето легло, стаята ми е по-близо. Габриел ще ни помогне…
Мадлен погледна към стола, на който седеше камериерката й. Оттам долитаха тихи свистящи похърквалия и Мадлен поклати глава.
— Елате, Шарлот, сами ще отнесем Беатрис до леглото ми.
С доста усилия двете повдигнаха опиянената от виното Беатрис и я понесоха през тъмния коридор към покоите на Мадлен, където я положиха на спокойствие в леглото.
Когато Монтескьо излезе, студът направо хапеше. Разтреперан, той със съжаление се сети за топлата стая в странноприемницата и хубавото място край огнището, които се наложи да напусне. Въздухът дереше дробовете му, а ръцете му вече бяха почнали да измръзват. Той разтри длани и ги притисна до тялото си. За начинанието му беше от огромно значение ръцете му да не са вкочанени и безчувствени. Вдигна поглед. На небето нямаше и едно облаче. Хиляди звезди блещукаха в кристално ясната нощ, а намаляващата луна висеше като тънка фалшива усмивка и осветяваше пътя му. Монтескьо напипа дългата кама, която висеше на колана му. После се увери, че другият нож също е на мястото си в ботуша му. Успокоен, вдиша голяма глътка въздух, изруга, когато той се впи в дробовете му, и с бързи стъпки тръгна по „Рю дьо Бар“ към Лувъра.
Минаваше полунощ и улиците бяха пусти под бледата лунна светлина. Жива душа не се беше осмелила да излезе в студа навън. Монтескьо не помнеше толкова студен януари, не помнеше Сена да е замръзвала.
Вече пет месеца живееше в „Златният бокал“ и чакаше развитието на събитията. Но след като Конде и Колини се изтеглиха от Париж, вече не можеше да се издържа от продажба на сведения, а Кастио току-що му беше представил такава сметка, която със сигурност щеше да изпразни напълно и без това изтънялата му кесия. Но мадам Съдба отново му се беше усмихнала — въпросът беше дали ще има достатъчно мъжество да сграбчи този шанс. Господарят му, Анри д’Анжу, беше станал генерал-лейтенант. И ако се държеше здраво за опашката на тази комета, самият той можеше да стигне невъобразими висини.