Имаше само една пречка по пътя му към почитта и славата. Една проклета фуста. Истинско проклятие беше, че въпросната Мадлен дьо Мондидие го беше видяла и чула онзи път в западналата странноприемница в Пикардия, а след това се беше намърдала в двореца. Именно нейното присъствие спираше развоя на кариерата му. В същото време тя беше трън в очите и на Анжу, той ясно беше дал да се разбере това при разговора им. Монтескьо беше забелязал капчиците пот по челото на господаря си, беше прозрял напрежението зад обичайната фасада на безразличие. Очевидно беше, че Анжу отлично съзнава, че тази жена е единствената, която може — чрез самия Монтескьо — да го свърже с плановете за отвличането на Шарл и кралицата майка.
Анжу го беше привикал преди седмица. За пореден път се наложи Монтескьо да се промъква в Лувъра като крадец през нощта, уплашен фустата да не го види и разпознае. Но късметът му се беше усмихнал, оставаше само да се възползва от това. Анжу искаше досадната очевидка да бъде отстранена от пътя му. В отплата предлагаше позицията гвардейски капитан. Гвардейски капитан в армията на новия генерал-лейтенант! Монтескьо отново щеше да се превърне в сияйна планета в орбита около слънцето на Анжу.
Той ускори крачките си. Нотр Дам надвисна от лявата му страна и за миг скри луната. Той потрепери. Сякаш с катедралата си сам Бог предупредително вдигаше пръст срещу мрачната му задача. Монтескьо се спря, кръвта му се беше смразила. Все още не беше късно да се върне, все още беше лейтенант и все още можеше да се издигне с честни средства. Нима? Отново видя пред очите си умиращия старец до конюшнята на „Веселият глиган“, отново чу смъртния му вик и как го проклина. Не, път назад нямаше, вече беше обречен. А в деня на Страшния съд две смърти нямаше да натежат кой знае колко повече от една.
Монтескьо се засмя тихо и дрезгаво. До Страшния съд имаше още много време и той щеше да го използва както трябва. Щеше да има богатство, чест, жени, живот в лукс и охолство. Той вдигна заканително стиснат юмрук към църковните кули и продължи напред с подновена решителност.
Край дискретния страничен вход на пост стоеше само един войник. Монтескьо въздъхна облекчен, като видя, че не го познава. Заради студа той се беше закачулил добре и по-късно за пазача щеше да е невъзможно да идентифицира нощния гост. Монтескьо отново с презрение се сети за дребната си така наречена любовница, готова да се унижи по всякакъв начин, за да му угоди. Беше я уважил с компанията си преди една седмица. Всъщност предпочиташе да се отърве от нея, но тя му осигури необходимата парола за влизане в Лувъра, а в крайна сметка дори успя да я убеди да му каже къде са покоите на Мадлен дьо Мондидие.
Той мина уверено по тъмните коридори на Лувъра и се спря чак в един тъмен ъгъл, за да потърка ръце и да дъхне върху тях, за да ги сгрее. Продължи нагоре по крилото на придворните дами. Наоколо не се виждаше и не се чуваше никой — беше твърде лесно. Сякаш самият сатана беше решил да помогне на слугата си и да си гарантира още една душа в кралството на падналите. Монтескьо поклати глава. Стига с тези мисли вече, време е за действие.
Спря пред вратата на Мадлен дьо Мондидие, допря ухо до дървото и се ослуша. Нито звук. Остана така заслушан около минута. После извади дългата си кама, попипа отново ножа в ботуша си и стисна дръжката. Вратата се отвори с леко проскърцване. Беше тъмно и Монтескьо застина напълно неподвижен, за да се ослуша и да привикне с мрака. Ушите му доловиха ритмично дълбоко дишане, преди очите му да различат очертанията на леглото. Жената спеше дълбоко.
Шарлот се протегна към каната и в бързината събори бокала си. Вече не беше останало и едно чисто местенце по някога бялата покривка.
— Сигурна ли сте, че сте ми простили, Мадлен? Аз издадох любовта Ви и по този начин причиних наказанието Ви. Причината беше най-низкото човешко чувство, ревността, тя беше изтикала и разума, и съчувствието от главата ми.
— Не е нужно да ми обяснявате нищо — каза Мадлен. — Сама разбрах, че ревността Ви е породена от любов към кралицата. Просто в началото не го виждах в наивността си. Като се замисля колко глупава съм била. Смятах, че пътят към любовта е един. Така беше с Давид, първият ми любим — с него всичко беше толкова просто. Едва сега разбирам, че пътищата са много и човек лесно може да се загуби. — Мадлен поклати глава, — Разбъбрих се, Шарлот, извинете ме, заради виното е, нали разбирате. — Тя млъкна, защото беше почнала да застъпва думите.