Шарлот поклати глава и се усмихна.
— Виното говори истината и това е само една от прелестните му особености — истина, радост, вкус, здраве, страст. Познавам чувството, за което говорите. Не ми беше лесно да призная, че това, което възпламенява любовта ми, е собственият ми пол. Но каквото и да желаете Вие, Мадлен, трябва да си го признаете честно. Доколкото познавам пътищата и пътеките на любовта, а аз ги познавам добре — струва ми се, че Вашият път е различен от моя.
Мадлен кимна. Беше почнала да вижда двойно. Протегна се към каната, за да си налее отново, и трябваше да се концентрира, за да го направи, но все пак не успя напълно.
— Така копнея да докосна Луи — каза тя. — Любовта ни ми се струва също толкова нужна, колкото да се храня или да пия, и ми се струва, че това важи и за тялото, и за душата. Но мина толкова време, откакто нямам вест от него. — Мадлен залитна и се опита да застане неподвижно. — Дали не бих могла да разбера къде е и да му пратя писмо? Мислите ли, че може да е у дома при съпругата си, Елеонор?
— Скъпа приятелко, позволете ми да говоря направо. Обещайте ми да не се сърдите. — Шарлот се поколеба. — Надявам се знаете какво правите. Искам да кажа — не се съмнявам, че сте влюбена в Конде. Но сигурна ли сте, че чувствата ви са споделени? Причината да питам, е, че, разбира се, Вие няма как да знаете, но Конде има известна репутация заради вкуса си към авантюристични любовни истории. Не за пръв път той…
— Разбира се, че съм сигурна — прекъсна я Мадлен. — Да можехте да видите красивите му думи, знам ги наизуст, чела съм ги толкова пъти: „Кого ли чувам? — Мен. — Коя си ти? — Душата ти. На косъм от смъртта съм вече аз, че страшно ме гнети да гледам…“[9]. Това ми го е написал сам.
— Звучи ми като едновремешния поет Франсоа Вийон — промърмори Шарлот, но Мадлен не я чу.
— А и само той ми остана — продължи Мадлен и изведнъж я обзе самосъжаление. — Само него имам. Баща ми загина, знаете, Шарлот, преди няма и два месеца, а аз не бях там, не можах да го видя за последно. — Мадлен усещаше, че ще избухне в пиянски плач. — Мислех само за себе си и за своята любов.
Шарлот се протегна и я прегърна.
— Повярвайте ми, разбирам мъката Ви. Напоследък Ви се събра доста.
Мадлен беше много уморена и много пияна.
— Скъпа Шарлот. Страхувам се, че е време да се прибирам. — Надигна се и се заклатушка към вратата.
Шарлот я последва и не без тревога и подаде един свещник.
— Наспете се добре, сладка Мадлен, имате нужда. — Отвори й вратата и добави с усмивка. — Само внимавайте да не подпалите целия Лувър!
Мадлен тръгна по коридора, залитайки. Единствената й мисъл беше да си легне. Дразнеше се, че Беатрис заема половината й легло. Но пак щеше да заспи дълбоко. Дори и с Беатрис до себе си.
Отвори вратата. Свещите едва осветиха стаята. Беатрис изглежда спеше като пън. Мадлен почна да се бори с дрехите си, за да се съблече. Как се беше оляла Беатрис, красивата й светложълта рокля беше цялата червена. И гърлото й…
Изведнъж Мадлен се разбуди напълно. Сърцето й спря. От устните на Беатрис не излизаше и звук, гърдите й не се надигаха. Гърлото й беше червено. Една широка червена лента през тънката шия.
Светлината потрепна и Мадлен видя, че нещо червено се стича от тази шия надолу. Изведнъж картината оживя пред очите й в пълния си ужас. Мадлен изпищя.
Петнадесета глава
март 1568 година
Вечерта в „Златният бокал“ беше особено натоварена. От челото на Кастио капеше пот, докато задъхан разнасяше бира за многобройните си гости. За учудване на мнозина едрото му тяло беше наедряло още повече по време на обсадата на Париж, където храната иначе не достигаше. Понеже най-големият страх в живота на Кастио беше гладът, именно заради опасенията си, че на следващия ден може да се наложи да гладува, той ежедневно поглъщаше двойно повече храна на ден от обикновено.
Гостите му бяха в добро настроение и не се скъпяха на поръчките. Всички искаха да харчат, а в момента имаше и какво да купуват. Не само, че неверниците бяха прекратили обсадата на града, но и суровата зима неочаквано беше свършила и март беше изненадващо мек. Приказките също вървяха. Посетителите обсъждаха войската на Конде, която според слуховете била на път да се разпусне поради липса на пари. При Шартър към него сигурно са се присъединили големи групи гасконци и други хугеноти, но това е означавало преди всичко още гърла за хранене. От друга страна, добрите парижани бяха подкрепили краля с 600 000 франка и много се гордееха с това. Сега вече трябваше проклетите хугеноти да бъдат смазани — по този въпрос две мнения явно нямаше сред гостите на „Златният бокал“, защото възгласите им ставаха все по-шумни.