— Кастио, ти колко кал имаш в ушите?
Кастио чу въпроса откъм масата в ъгъла, но се направи, че не вижда мъжа, който го зададе. Той отдавна беше просрочил кредита си и Кастио не смяташе да бърза да го обслужва, още по-малко тази вечер, когато гостилницата беше пълна с платежоспособни гости.
Монтескьо се надигна и сграбчи кръчмаря за ръката.
— Моля, моля, господине, само спокойно. — Кастио си дръпна ръката. — Не виждате ли, че съм зает? Ще трябва да почакате. Платежоспособните гости държат да бъдат обслужени бързо. — Той наблегна на думата „платежоспособни“ и изгледа Монтескьо възмутено. Но Монтескьо му отвърна с толкова гневен поглед, че Кастио стреснат извърна очи.
— Моето иначе така дебело портмоне се е превърнало в сланина по Вашия търбух! — изръмжа Монтескьо и плесна гостилничаря по корема. — Знаете, че съвсем скоро очаквам значителна сума пари — всъщност още тази вечер, ако всичко върви добре — а и вече съм оставил цяло състояние в долната Ви кръчма. Това ли наричате Вие добро обслужване — да чакам половин час, за да ми сервирате накрая от най-разредената си бира? — Монтескьо разтресе тлъстините, които все още стискаше в дланта си.
— Ау, ау — изохка Кастио и се огледа смутен. — Но разберете ме, уважаеми господине! Ако давах на всеки такъв голям кредит, както на Вас, отдавна да съм фалирал. Като най-доверения ми клиент Вие получавахте извънредно добро отношение. Замислете се — все пак живеете тук близо два месеца без пари. Сигурен съм, че като човек на честта скоро ще възстановите немалките разходи, които натрупахте. Но нека междувременно да Ви докажа, че Ви вярвам. Тъкмо тази сутрин открих, че една-единствена бутилка от хубавото бургундско — знаете го, реколта 1550-а, за което мислехме, че е изпито — е била прибрана на друго място. Веднага Ви я донасям.
— Хмм — изръмжа Монтескьо и отпусна хватката си. — Вървете тогава.
Кастио забърза да донесе виното. Не искаше да си разваля отношенията с госта. От една страна, той все още имаше да взема доста пари, от друга, на няколко пъти беше забелязал в очите му опасен студен блясък, от който и най-крехкото агнешко на Кастио сякаш придобиваше вкус на мърша.
Съдържателят беше забелязал странна промяна у госта си през последните месеци. В края на януари иначе така резервираният Монтескьо беше почнал да демонстрира изненадваща сърдечност, поръчваше с широка ръка и със също толкова широка усмивка уверяваше гостилничаря, че съвсем скоро ще се замогне. В същото време беше някак напрегнат, а един ден най-неочаквано отново се затвори в себе си. В началото Кастио реши, че причината са парите, които очевидно все пак не бяха дошли. Но явно имаше нещо повече. Монтескьо беше обгърнат от някакво злокобно сияние, от някаква тиха, дебнеща опасност, която предвещава смърт.
Кастио скоро се върна. Бързаше да задоволи желанията на госта си, защото трябваше да обърне внимание и на други. Един благородник беше поискал най-хубавата му стая и беше поръчал в нея да му се сервира пищно угощение за двама. От Кастио се изискваше пълна дискретност и той очакваше богато възнаграждение за причинените неудобства в допълнение към и без това значителната сума, която беше получил предварително. Затова с разсеяно „Заповядайте, господине“ остави виното на масата на Монтескьо и забърза към следващия клиент.
Монтескьо си наля догоре. Имаше нужда от вино. Последните два месеца пиеше много, всъщност след проваления опит да се отърве от Мадлен дьо Мондидие. Положението беше наистина отвратително. Седмица след случката беше разбрал, че е прерязал гърлото на погрешната дама. Някоя си мадмоазел Беатрис д’Арси. В двореца все още издирваха убиеца й. Не, трябваше да се оправи. Все още беше в играта. Дори сега повече от всякога имаше подкрепата на Анжу.
Монтескьо отпи от виното. Затвори очи и завъртя глътката в устата си. Плътно и меко, без нито една грапавина. Би могло да отлежи още година-две, но и сега беше достатъчно пивко.
— Явно тук сервират добро вино. Мога ли да седна при Вас?
Монтескьо се сепна и остави чашата.
— О, стреснах ви. Мислех, че ме очаквате.
— Разбира се, мосю, разбира се — отговори Монтескьо, все още леко смутен, че не е забелязал събеседника си досега. — Аз просто… Искам да кажа, че… Но заповядайте, седнете!