Монтескьо се изправи и разпери ръце:
— Разбира се, че Ви очаквах, принце, и при това Ви нося новини от двореца.
— Шшт, по-тихо! Да не искате цял Париж да разбере, че водачът на хугенотите е в града? — Конде се настани на масата. — Доста време мина от последната ни среща, господине. Адмирал Колини Ви праща поздравите си. Всичко наред ли е?
— Можеше да е и по-зле. Както със сигурност знаете, Анри д’Анжу беше назначен за генерал-лейтенант. След което назначи мен за гвардейски капитан.
— Но това е фантастично. Значи би трябвало да сте доволен, уважаеми Монтескьо.
— Донякъде, мосю, донякъде. Просто работата е там, че заповедта му все още не е влязла в сила. — Монтескьо се поколеба. — А преди това да стане, няма как да получа заплата.
Той изгледа Конде с надежда, но принцът си напиваше вино. Монтескьо продължи:
— Излиза ми твърде скъпо да поддържам тези връзки, на които Вие, мосю, толкова държите…
— Достатъчно, Монтескьо! — Конде рязко остави чашата. — Ще получите възнаграждението за услугите си, както сме се договорили. Кажете сега какви са тези новини, които според Вас са толкова ценни?
Монтескьо се наведе през масата и сниши гласа си.
— Мосю, вече два месеца живея тук на кредит, за да събирам сведения. Колко ще ми платите?
Конде също се наведе напред и в продължение на няколко дълги секунди на масата цареше вледеняваща тишина. Монтескьо смутен се дръпна назад.
— Ако аз остана доволен, и Вие ще останете доволен — отговори най-после Конде и го изгледа студено. — Знаете, че мирните преговори вървят с пълна сила. Следващата среща е в Лонжюмо и ще ми е от полза да знам дали кралят приема предложението ми за преговори сериозно. Но Вие едва ли знаете нещо по въпроса.
Монтескьо пресуши чашата си и се усмихна злобно.
— Точно по този въпрос знам много, господине. Ще останете извънредно доволен. Аз самият също ще остана извънредно доволен… срещу да кажем… петдесет златни екю.
Конде се замисли.
— Добре, разбрахме се. Слушам.
— Фантастично — каза Монтескьо. — Значи, въпреки шестстотинте хиляди франка, които парижаните осигуриха на Шарл, не са му останали почти никакви пари и той едва успява да плати на швейцарците си. Затова кралят — или по-скоро, онази фуста Медичи — е готова на преговори, които обаче трябва да останат в тайна от парижаните, за да се избегнат размириците.
— Явно парите никъде не стигат — промълви Конде. — Продължавайте.
— Въпреки това кралицата е против повечето от исканията Ви. Склонна е да не напада войската Ви, но оттам нататък не дава нищо повече от потвърждение на едикта от Амбоаз от 63-та година — с други думи, право на протестантски богослужения в определени, контролирани от хугенотите градове и в рамките на владенията на аристократите калвинисти. Но само там. Доколкото чувам, исканията Ви за контрол над Булон и Кале биха й се сторили меко казано смехотворни.
— Откъде бихте могли да знаете всичко това, Монтескьо? — изгледа го Конде скептично.
— Да не намеквате, че лъжа, принце? — изсъска Монтескьо. — Добре знаете, че връзките ми са сигурни. Нима се съмнявате, че Анжу — генерал-лейтенант и любим син на кралицата, участва в тайните заговори? Тогава другия път се опитайте сам да си намерите по-добър източник, господине!
— Спокойно, уважаеми, спокойно. Не се съмнявам в честността Ви, която пребогато възнаграждавам всеки път. Сведенията Ви са от най-голяма полза. Както вероятно знаете от своите… хм… връзки, преговарящите от наша страна се събират в Лонжюмо вдругиден, а Вие допринесохте много с тези допълнителни сведения. Да вдигнем наздравица, мосю, за отличното ни сътрудничество и за в бъдеще!
Монтескьо, който беше на път да се обиди, се отказа. Не всеки ден принцове вдигаха наздравици за приятелството си с него.
Вратата на гостилницата се отвори, което в общата суетня не направи впечатление почти на никого. Един мъж влезе и внимателно се огледа. Беше малко под средния ръст, шапката му беше нахлупена ниско над челото и засенчваше лицето му, но по дрехите и по красиво инкрустираната дръжка на рапирата, която висеше на кръста му, можеше да се съди, че е благородник.
Конде вдигна поглед и за момент забрави разговора си с Монтескьо. След това обаче го поднови сякаш още по-оживено, докато Монтескьо, който седеше с гръб към вратата, изобщо не забеляза новодошлия.
Кастио неслучайно беше направил цяло състояние от гостилницата си. С крайчеца на окото си вече задъханият съдържател забеляза фините дрехи на влезлия и след като бързо се освободи от каните бира, които носеше за група разгорещени млади мъже, той пренебрегна възраженията им и забърза към вратата.