Изведнъж тишината беше нарушена от шумно изръмжаване и Мадлен замръзна. Ръмженето се превърна в ритмично хъркане и бясно биещото й сърце се поуспокои малко. Тя се обърна любопитни по посока на звука и видя очертанията на някаква фигура, клюмнала на една от масите.
Мадлен направи още две-три колебливи крачки към вратата, но рязко се спря. Това не беше ли масата, на която седеше Луи? А мъжът — същият, с когото Луи разговаряше, когато тя влезе в гостилницата? Мадлен отново се обърна и бавно запристъпя към спящата фигура. Може би грешеше, може би мъжът беше друг, дошъл по-късно, а и нали Луи й беше казал, че се е заприказвал със случаен гост. Мадлен изпита известно угризение. Луи не заслужаваше подозренията й.
Спря пред спящата фигура. Мъжът имаше тъмна, къдрава коса, но лицето му беше скрито в ръцете му и затова тя се наведе над него.
Мъжът дишаше тежко и равномерно. Сега виждаше профила му.
Ужасена, Мадлен отстъпи крачка назад.
Този крив нос, беше го виждала преди!
Равномерното хъркане спря, мъжът изръмжа и се размърда. После повдигна леко глава, положи я върху дясната си ръка и пак се успокои. Безкрайно дълго стоя Мадлен — напълно неподвижна, без да смее да помръдне дори един мускул. Мъжът също не помръдна повече.
Призля й. Сякаш пред очите си видя кръвта, която бликаше от гърлото на стария Пиер, и мъжа, който излетя на коня си през двора на странноприемницата. Върху шията на Беатрис също имаше червена резка. Пред очите си виждаше и Луи, който разговаря с мъжа. Невъзможно, нима светът е толкова зъл? Луи — в заговор с убиеца, с мъжа, който вероятно иска и собствената й смърт.
Това беше шансът й. Можеше да извади рапирата си и да отмъсти за стария Пиер. А ако този мъж наистина по някаква причина искаше и нейната смърт, така щеше да разреши и този проблем.
Но ако не успее да го убие? Ако той отговори? Тя никога не беше убивала човек, само дребни животни, когато с баща й бяха ходили на лов. Мъжът можеше да се събуди и да й отвърне, щяха да вдигнат шум. А ако го убие незабелязано, не ставаше ли същата като него?
И все пак той заслужаваше да умре. А тя нямаше желание да живее в страх и несигурност. Ако у нея беше някоя от отровите на кралицата, можеше да капне от нея в чашата до него.
Мъжът отново изръмжа и сърцето на Мадлен бясно се разтуптя. Положението беше твърде объркано. Ами Луи, ами ако наистина той е стоял зад всичко това?
Мадлен тихо се измъкна от кръчмата и излезе навън по мокрите парижки улици. Нещата се усложняваха все повече. Не искаше да отнеме човешки живот, без първо да го обмисли.
Шестнадесета глава
април 1568 година
Мястото беше едно уединено кътче на Лувъра, а настроението — опасно и мрачно. И намек за усмивка не се мяркаше по лицата на осемте мъже. Кардинал Дьо Лорен бавно се огледа.
— Всички ли са тук? — попита Монпенсие.
— Само Таван още липсва — отговори кардиналът. — Но искам, преди да почнем, да подчертая, че думите, които се разменят между тези стени, трябва да си останат тук. Ние, господа, скоро ще се превърнем в сърцевината на нещо много голямо. Но само ако успеем да затворим казаното тук дълбоко в сърцата си и никога не допускаме никой освен самия Господ вътре.
Кардиналът многозначително изгледа присъстващите един по един, а те с кимване се съгласиха с думите му. Той продължи:
— Катастрофалните преговори, които нашият млад крал току-що проведе в Лонжюмо, са като тор за реформаторската плява. Събрани сте тук днес, господа, защото вярвам, че споделяте мнението ми.
— Така, така!
— Смърт на хугенотите!
— Долу Конде!
Кардиналът се усмихна доволен.
В същия момент вратата се отвори и влезе Таван. Той беше на около петдесет и пет години. Сивите му коси бяха запазили младежката си сила и красиво обрамчваха суровото му лице, чието стоманено изражение беше омекотено от някаква необичайна кротост в погледа.
— Извинете за закъснението ми, господа. — Таван учтиво се поклони на присъстващите. — Но идвам право от среща с новия генерал-лейтенант Анри д’Анжу, който искаше съвета ми по отношение на мирните преговори.
— За нас е чест, че се съгласихте да се включите в срещата ни, мосю Таван. — Кардиналът леко се поклони на новопристигналия. — Ние искахме да Ви попитаме тъкмо за същото. Какво е мнението Ви за току-що проведените разговори?
— Както със сигурност знаете — започна Таван, — аз бях противник още на едикта от Амбоаз през 63-та, затова естествено заемам най-твърда позиция срещу новите мирни преговори, които трябва да утвърдят едикта. Всеки истински вярващ би трябвало да направи същото, тъй като едиктът в известна степен позволява на противниците на Светата църква да водят така наречените си богослужения. Реалната забрана на тези всъщност безбожни служения засяга само Париж и околностите му. А това далеч не е задоволително. Целта ни трябва да е пълното заличаване на реформаторската църква.