— Така е. Ти също си силна, Мадлен. Обикни кралицата такава, каквато е — силна. Но ми обещай, че няма да позволиш да ти налагат нищо против волята ти.
Това предупреждение от страна на леля й беше напълно неочаквано за Мадлен. Разбира се, че никога не би позволила да й налагат каквото и да било. Сети се за Давид, който говореше същото и така често повтаряше колко е важно да отстояваш себе си и да не се оставяш да те пречупят. Давид от Амиен. Първата й любов. Беше го обичала шест месеца, макар сега да си даваше сметка, че е била увлечена по-скоро от познанията, отколкото от личността му. Беше и отнело много време — много повече от самата любов — да приеме, че той настина е решил да отиде в манастир. С него можеше да обсъжда теми като свободата и религията. И той беше католик като нея, но не отхвърляше критиката на хугенотите срещу Светата католическа църква. При това беше изучавал анатомия и медицина. Именно Давид я беше научил без срам да разбира реакциите на тялото. И когато двамата най-сетне се бяха слели в страстна прегръдка, тя знаеше достатъчно добре как да се предпази от забременяване.
— Скъпа лельо — каза Мадлен. — Благодаря Ви за съветите и насоките, много сте мила. По отношение на утрешното пътуване — обмислих го и бързината е от огромно значение. Затова ще пътувам сама, на кон, както дойдох тук днес. Важно е да стигна в двореца, преди да изминат пет дни.
— Дума да не става, Мадлен! — възкликна графиня Карон. — С лека карета ще вземете разстоянието за два дни. Важно е да пристигнеш там по подобаващ начин, а и ще си в по-голяма безопасност, ако не си сама. Габриел ще пътува с теб в каретата, след това ще остане като твоя камериерка, а и вече наех кочияш от селото.
Тонът на графинята не търпеше възражение и Мадлен разбра, че темата е приключена.
Една прислужница се приближи, за да вдигне масата, но се поколеба, като видя все още пълната чиния на Мадлен.
— Рибената супа беше много засищаща, мадам, просто не бих могла да преглътна нито хапка повече.
Графинята даде знак на прислужницата да продължи.
— Не е необходимо да ме лъжеш, момичето ми, това е пропуск от моя страна. Забравих, че никога не си обичалаканар о сенг.
Мадлен се засмя.
— Така е. Не разбирам как някой може да яде подобно нещо.
Двете жени останаха още малко на масата. Вече се беше стъмнило, но множество свещи осветяваха и стопляха малкия салон и Мадлен усети, че я обзема приятно чувство на сигурност.
В един момент леля й се изправи и пристъпи до скрина.
— Не ставай още, Мадлен — каза тя, като видя, че племенницата й се надига. — Искам да ти дам нещо.
Отвори най-долното чекмедже, а когато се изправи, в ръката й проблясваше нещо. После графинята го подаде на Мадлен и отново седна на мястото си.
— Но това е кама! — възкликна Мадлен и я пое, за да я огледа. — Колко е красива.
Ножницата беше златна, украсена с перли и смарагди, които проблясваха на светлината на свещите. Мадлен извади камата, прокара пръст по острието и замахна във въздуха, сякаш за да намушка някого.
— Внимавай! — Леля й поклати глава. — За теб е. Пази я. Това е моят подарък за пътуването ти. Да се надяваме, че само ще се радваш на красотата й, без да се налага да разчиташ на острието й.
На следващата сутрин Габриел беше страшно заета. А при това беше будувала половината нощ, за да стеснява рокли. Цялата тази допълнителна работа й беше дошла в повече, но дълбоко в себе си момичето се гордееше, че ще придружи племенничката на графинята в двореца.
Габриел беше на двадесет и две години, дребна и пъргава, руса, с кротък зелен поглед и плътни чувствени устни. Имаше ведър нрав, а заразителният й смях беше запленил не един млад мъж. Но досега никой не беше спечелил благоразположението й.
Тази сутрин обаче на Габриел никак не й беше до усмивки. Каретата вече чакаше пред дома на графинята и тя се разпореждаше на кочияша и слугите, които товареха багажа. Все още не беше опознала мадмоазел Мадлен. Досега тя беше дистанцирана и сериозна, но въпреки това Габриел изпитваше симпатия към хубавата госпожица и очакваше предстоящото пътуване с истинско нетърпение.
Каретата потегли, а Мадлен и Габриел се загледаха навън, към старата катедрала на Руан. Църквата „Света Богородица“ беше на повече от триста години. Шпилът и двете кули стърчаха към небето, сякаш се издигаха над бушувалите пожари и пораженията от войните. Но около църквата бяха струпани грубо одялани камъни и инструменти, които заедно със скелетата говореха свой собствен език, напълно разбираем. Мадлен знаеше, че на едната от кулите й казват Маслената и че е трън в очите на хугенотите. Заможните католици бяха дарили парите за издигането й в замяна на привилегията да ядат масло през постите и Мадлен трябваше да си признае, че дори и тя е възмутена.