Выбрать главу

— Така е. Ти също си силна, Мадлен. Обикни кралицата такава, каквато е — силна. Но ми обещай, че няма да позволиш да ти налагат нищо против волята ти.

Това предупреждение от страна на леля й беше напълно неочаквано за Мадлен. Разбира се, че никога не би позволила да й налагат каквото и да било. Сети се за Давид, който говореше същото и така често повтаряше колко е важно да отстояваш себе си и да не се оставяш да те пречупят. Давид от Амиен. Първата й любов. Беше го обичала шест месеца, макар сега да си даваше сметка, че е била увлечена по-скоро от познанията, отколкото от личността му. Беше и отнело много време — много повече от самата любов — да приеме, че той настина е решил да отиде в манастир. С него можеше да обсъжда теми като свободата и религията. И той беше католик като нея, но не отхвърляше критиката на хугенотите срещу Светата католическа църква. При това беше изучавал анатомия и медицина. Именно Давид я беше научил без срам да разбира реакциите на тялото. И когато двамата най-сетне се бяха слели в страстна прегръдка, тя знаеше достатъчно добре как да се предпази от забременяване.

— Скъпа лельо — каза Мадлен. — Благодаря Ви за съветите и насоките, много сте мила. По отношение на утрешното пътуване — обмислих го и бързината е от огромно значение. Затова ще пътувам сама, на кон, както дойдох тук днес. Важно е да стигна в двореца, преди да изминат пет дни.

— Дума да не става, Мадлен! — възкликна графиня Карон. — С лека карета ще вземете разстоянието за два дни. Важно е да пристигнеш там по подобаващ начин, а и ще си в по-голяма безопасност, ако не си сама. Габриел ще пътува с теб в каретата, след това ще остане като твоя камериерка, а и вече наех кочияш от селото.

Тонът на графинята не търпеше възражение и Мадлен разбра, че темата е приключена.

Една прислужница се приближи, за да вдигне масата, но се поколеба, като видя все още пълната чиния на Мадлен.

— Рибената супа беше много засищаща, мадам, просто не бих могла да преглътна нито хапка повече.

Графинята даде знак на прислужницата да продължи.

— Не е необходимо да ме лъжеш, момичето ми, това е пропуск от моя страна. Забравих, че никога не си обичалаканар о сенг.

Мадлен се засмя.

— Така е. Не разбирам как някой може да яде подобно нещо.

Двете жени останаха още малко на масата. Вече се беше стъмнило, но множество свещи осветяваха и стопляха малкия салон и Мадлен усети, че я обзема приятно чувство на сигурност.

В един момент леля й се изправи и пристъпи до скрина.

— Не ставай още, Мадлен — каза тя, като видя, че племенницата й се надига. — Искам да ти дам нещо.

Отвори най-долното чекмедже, а когато се изправи, в ръката й проблясваше нещо. После графинята го подаде на Мадлен и отново седна на мястото си.

— Но това е кама! — възкликна Мадлен и я пое, за да я огледа. — Колко е красива.

Ножницата беше златна, украсена с перли и смарагди, които проблясваха на светлината на свещите. Мадлен извади камата, прокара пръст по острието и замахна във въздуха, сякаш за да намушка някого.

— Внимавай! — Леля й поклати глава. — За теб е. Пази я. Това е моят подарък за пътуването ти. Да се надяваме, че само ще се радваш на красотата й, без да се налага да разчиташ на острието й.

* * *

На следващата сутрин Габриел беше страшно заета. А при това беше будувала половината нощ, за да стеснява рокли. Цялата тази допълнителна работа й беше дошла в повече, но дълбоко в себе си момичето се гордееше, че ще придружи племенничката на графинята в двореца.

Габриел беше на двадесет и две години, дребна и пъргава, руса, с кротък зелен поглед и плътни чувствени устни. Имаше ведър нрав, а заразителният й смях беше запленил не един млад мъж. Но досега никой не беше спечелил благоразположението й.

Тази сутрин обаче на Габриел никак не й беше до усмивки. Каретата вече чакаше пред дома на графинята и тя се разпореждаше на кочияша и слугите, които товареха багажа. Все още не беше опознала мадмоазел Мадлен. Досега тя беше дистанцирана и сериозна, но въпреки това Габриел изпитваше симпатия към хубавата госпожица и очакваше предстоящото пътуване с истинско нетърпение.

Каретата потегли, а Мадлен и Габриел се загледаха навън, към старата катедрала на Руан. Църквата „Света Богородица“ беше на повече от триста години. Шпилът и двете кули стърчаха към небето, сякаш се издигаха над бушувалите пожари и пораженията от войните. Но около църквата бяха струпани грубо одялани камъни и инструменти, които заедно със скелетата говореха свой собствен език, напълно разбираем. Мадлен знаеше, че на едната от кулите й казват Маслената и че е трън в очите на хугенотите. Заможните католици бяха дарили парите за издигането й в замяна на привилегията да ядат масло през постите и Мадлен трябваше да си признае, че дори и тя е възмутена.